Медийно право

В решение на КС  №4/2012 , докладва Стефка Стоева, става дума за хората с картончетата.  Извън конкретния резултат, решението има няколко акцента с по-общо значение:

С Решение № 10 от 22.09.1997 г. по к.д. № 14/1997 г.   Конституционният съд е обявил за противоконституционен текст от Закона за досиетата с мотиви, че качеството на едно лице като  сътрудник  на ДС следва да се определя само във връзка с безспорни доказателства. Според искането (ВАС) сега Комисията по досиетата обявява принадлежност и за лица, за които такива доказателства няма.

• В решението си съдът обсъжда баланса на правото на информация и правото по чл.32 Конституцията, тук присъстващо като право на защита на личните данни:

“Комуникационното право на получаване на информация по чл. 41 от Конституцията е основно конституционно право. Както вече Конституционният съд се е произнесъл, правото да се търси, получава и разпространява информация по чл. 41, ал. 1 от Конституцията принадлежи на всички физически и юридически лица и защитава интереса им да бъдат информирани. То се отнася и за печата, и за другите средства за масова информация. От друга страна, чл. 41, ал. 2 от Конституцията гарантира на гражданите достъп до информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес (вж. Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1/1996 г. и Решение № 10 от 22 септември 1997 г. по к.д. № 14/1997 г.). Това право не е абсолютно, както не е такова и конституционното право на защита на личните данни по чл. 32 от основния закон. Посочените две основни права в случая са в колизия, но тъй като не са абсолютни, те могат да бъдат ограничавани при спазване на принципа на пропорционалността. Допустимото от Конституцията ограничаване със закон на личните права на гражданите трябва да е в предели, които им осигуряват упражняване на конституционното право по чл. 41, ал. 1 да получават информация. Правото на информация на отделните граждани е изключително важно, за да могат те да осъществяват информиран избор. Същевременно и това основно право не е абсолютно и може да бъде ограничавано в случаите на чл. 41, ал. 1 и 2 от Конституцията – то не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала, а информацията по ал. 2 не трябва да е държавна или друга защитена от закона тайна или да не засяга чужди права.”

Това е крайно интересно и трябва да се взема предвид, особено в светлината на практиката на Съда на ЕС  относно достъпа до документи на институции и някои разочароващи решения в тази област (по дело C‑28/08 P Комисията срещу The Bavarian Lager  Генералният адвокат Шарпстън и Съдът имаха различни тези).

• Съдът прилага и известния принцип за по-ниския праг на защита на публични фигури, с което автоматично проверяваните лица по Закона за досиетата се отнасят към  категорията публични фигури):

“Засегнати от посегателството върху правото на защита на личните данни са само лицата, заемащи публични длъжности или извършващи публични дейности по смисъла на чл. 3 от закона, защото „държавната власт като цяло, както и политическите фигури и държавните служители могат да бъдат подложени на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което са подложени частни лица (вж. Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1/1996 г.). Поначало защитата на личните данни на лицата по чл. 3 от закона е много по-занижена в сравнение със защитата на останалите граждани. Примери за това са ежегодното оповестяване в специален регистър на данни за доходите, имуществото, влоговете и вземанията им или деклариране на други защитени данни с оглед установяване на конфликт на интереси.”

По-нататък КС посочва как се балансира намесата в личната сфера на засегнатите лица:

(а) Съгласно чл. 29, ал. 3 от закона лицата се разкриват от комисията, но с изричното отбелязване, че липсват други данни по чл. 25, т. 3.

(б) Законът не предвижда правни последици за лицата, за които е обявена принадлежност към органите по чл. 1.

(в) Лицата с установена принадлежност имат и правото да се запознаят с документите, съдържащи се в личните и работните им дела (чл. 31, ал. 8 от закона).

(г) На последно място лицата с установена принадлежност имат право на съдебна защита-  в съответствие с изискването на чл. 7 от Конституцията по исков ред по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди и  по чл. 148, ал. 2 във връзка с чл. 161 от Наказателния кодекс.

• Заслужават внимание разсъжденията за допустимостта на това дело във  ввръзка с решение №14/1997 и изобщо разсъжденията за еволютивното правно мислене  в практиката на КС:

[…] залегналите правни преценки в мотивите на решение № 10 от 1997 г. по к.д. № 14/1997 г. задължителни ли са при разглеждане на настоящото дело. Решенията на Конституционния съд са задължителни съгласно чл. 14, ал. 6 ЗКС за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Правната им сила има и времеви граници и приключва, ако релевантни за решението фактически състави претърпят промени спрямо момента на произнасяне на решението. Конституционният съд, след като е произнесъл решението си, не може да го отмени или не може да възприема за действаща законова разпоредба, която е обявил за противоконституционни. Конституционният съд обаче не е обвързан “завинаги” от своите правни разбирания. Развитието на правото е обективен процес, което позволява тълкуването на правните разпоредби да бъде “отворено” и към други виждания, както и да държи сметка за осъществените междувременно значими промени в обществения живот. Аргументите за стабилност на съдебната практика и за еднакво произнасяне по сходни случаи за в бъдеще нямат по-голяма тежест в сравнение със съображенията за развитие на правото, като всяко отклонение от досегашната практика трябва да бъде обосновано и оправдано. Поради това при установена обществена необходимост Конституционният съд може да формира нови разбирания и нови правни категории, които да са повлияни от еволютивното правно мислене и от оценката на променените обстоятелства, поради което тези съображения придобиват по-голяма тежест. Примери за такава мотивираната промяна на становища са налице в досегашната практика на Конституционния съд.