Tag Archives: съд на ес

Съд на ЕС: излъчване на музикално произведение като фон в пътническо превозно средство

Стана известно решение на Съда на ЕС по съединени дела C‑775/21 и C‑826/21 с предмет преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Curtea de Apel Bucureşti (Апелативен съд Букурещ, Румъния) в рамките на производства по дела Blue Air Aviation SA срещу UCMR — ADA Asociaţia pentru Drepturi de Autor a Compozitorilor (C‑775/21), и Uniunea Producătorilor de Fonograme din România (UPFR) срещу Societatea Naţională de Transport Feroviar de Călători (SNTFC) „CFR Călători“ SA (C‑826/21).

Две румънски организация за колективно управление на авторски и сродни права в музикалната сфера предявяват искове съответно срещу авиокомпанията Blue Air и срещу CFR, румънско дружество за железопътен транспорт, за плащане на дължими възнаграждения и неустойки за публичното разгласяване, без лицензия, на музикални произведения на борда на самолети и във вагони на пътнически влакове.


Сезиран с тези дела, Апелативен съд Букурещ иска от Съда да установи по-специално:
1) дали излъчването в търговско въздухоплавателно средство, превозващо пътници, на музикално произведение или на фрагмент от музикално произведение при излитане, кацане или в който и да било момент от полета, чрез общата уредба за звуково оповестяване на въздухоплавателното средство, представлява публично разгласяване;
2) дали извършва публично разгласяване железопътен превозвач, който използва железопътни вагони, в които са монтирани озвучителни уредби, предназначени за предоставяне на информация на пътниците.

Съдът постановява, че излъчването в пътническо превозно средство на музикално произведение като фон представлява публично разгласяване по смисъла на правото на Съюза.

Не представлява публично разгласяване обаче самото инсталиране на борда на превозно средство на озвучителна уредба и евентуално на софтуер, който позволява излъчването на музика като фон.

Следователно правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която установява оборима презумпция за публично разгласяване на музикални произведения, основана на наличието на озвучителни уредби в превозните средства. Такава правна уредба може да доведе до налагане на задължения за заплащане на самото инсталиране на техника, дори когато не е налице какъвто и да е акт на публично разгласяване.

Tagged

Съд на ЕС: Прякото излъчване чрез видеоконферентна връзка на учебните занятия попада в обхвата на GDPR

Стана известно решение на Съда на ЕС по дело C‑34/21, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Verwaltungsgericht Wiesbaden (Административен съд Висбаден, Германия) в рамките на производство по дело Hauptpersonalrat der Lehrerinnen und Lehrer beim Hessischen Kultusministerium срещу Minister des Hessischen Kultusministeriums. Председател на първи състав е Ал. Арабаджиев.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 88, параграфи 1 и 2 от Регламент (ЕС) 2016/679 (GDPR).

Запитването е отправено в рамките на спор между Hauptpersonalrat der Lehrerinnen und Lehrer beim Hessischen Kultusministerium (Главен комитет на учителския състав към Министерството на образованието и културата на провинция Хесен, Германия) и Minister des Hessischen Kultusministeriums (министър на образованието и културата на провинция Хесен, Германия) по повод на законосъобразността на система за пряко излъчване на учебни занятия чрез видеоконферентна връзка, която е въведена в училищата в провинция Хесен (Германия), без да се предвижда предварителното съгласие на съответните преподаватели.

Член 88, който се отнася до „[о]бработване в контекста на трудово или служебно правоотношение“ и гласи:

„1.      Държавите членки могат със закон или с колективни споразумения да предвидят по-конкретни правила, за да гарантират защитата на правата и свободите по отношение на обработването на личните данни на наетите лица по трудово [и]ли служебно правоотношение, по-специално за целите на набирането на персонал, изпълнението на трудовия договор, включително изпълнението на задълженията, установени със закон или с колективни споразумения, управлението, планирането и организацията на работата, равенството и многообразието на работното място, здравословните и безопасни условия на труд, защитата на имуществото на работодателя или на клиента, както и за целите на упражняване и ползване на индивидуална или колективна основа на правата и облагите от заетостта, а също и за целите на прекратяване на трудовото или служебното правоотношение.

2.      Тези правила включват подходящи и конкретни мерки за защита на човешкото достойнство, законните интереси и основните права на субекта на данните, по-специално по отношение на прозрачността на обработването, предаването на лични данни в рамките на група предприятия или група дружества, участващи в съвместна стопанска дейност и системите за наблюдение на работното място.

3.      Всяка държава членка уведомява [Европейската комисия] за тези разпоредби в своето право, които приема съгласно параграф 1 до 25 май 2018 г., и я уведомява незабавно за всяко последващо, свързано с тях изменение“.

Преюдициалните въпроси:

„1)      Трябва ли член 88, параграф 1 от [ОРЗД] да се тълкува в смисъл, че за да представлява по-конкретно правило за гарантиране на защитата на правата и свободите по отношение на обработването на личните данни на наетите лица по трудово или служебно правоотношение, по смисъла на член 88, параграф 1 от [ОРЗД], дадена правна разпоредба трябва да отговаря на изискванията, предвидени в член 88, параграф 2 от [ОРЗД] за тези правила?

2)      Може ли национална правна норма, дори когато очевидно не отговаря на изискванията по член 88, параграф 2 от [ОРЗД], все пак да продължи да бъде приложима?“.

Съдът:

1)      Член 88 от Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните)

трябва да се тълкува в смисъл, че

национална правна уредба не може да представлява „по-конкретно правило“ по смисъла на параграф 1 от този член, в случай че не отговоря на условията, поставени в параграф 2 от посочения член.

2)      Член 88, параграфи 1 и 2 от Регламент 2016/679

трябва да се тълкува в смисъл, че:

национални разпоредби, приети, за да се гарантира защитата на правата и свободите на наетите лица по отношение на обработването на техните лични данни в контекста на трудово или служебно правоотношение, трябва да се оставят без приложение, когато тези разпоредби не зачитат условията и пределите, предвидени в посочения член 88, параграфи 1 и 2, освен ако въпросните разпоредби представляват правно основание, посочено в член 6, параграф 3 от Регламента, което отговаря на предвидените в него изисквания.

Tagged

Съд на ЕС: Независимост на съдиите след навършване на пенсионна възраст

Стана известно заключението но Генералния адвокат по дело C-718/21 | Krajowa Rada Sądownictwa. Накратко:
Генералният адвокат Athanasios Rantos изразява съмнения, че механизмът за даване на разрешение от KRS полските съдии да продължат да изпълняват длъжността си след навършване на пенсионна възраст, предоставя достатъчно гаранции за
независимост. Решението да се разреши или не евентуално да се продължи изпълняването на функциите на съдия не може да се основа на твърде неясни и трудни за проверка критерии.

В Полша Законът за устройството на общите съдилища предвижда, че съдиите, които желаят да продължат да изпълняват длъжността си след навършване на пенсионна възраст са длъжни да декларират волята си в този смисъл пред Националния съдебен съвет (Полша, наричан по-нататък „KRS“). Тази декларация трябва да се направи в законоустановен срок, чието неспазване води до недопустимост на молбата. KRS може да разреши на съдията да продължи да изпълнява функциите си, ако оставането на длъжност отговаря, наред с друго, на интересите на правосъдието или на значим обществен интерес.
Колегията за извънреден контрол и публични въпроси към полския Върховен съд е сезирана с жалба от съдия срещу решението на KRS да не разглежда молбата му за продължаване на неговия мандат, поради това, че молбата е подадена след изтичане на предвидения в закона срок.

Питането е дали не се нарушава принципа на независимост на съдиите, залегнал в Договора за Европейския съюз, доколкото тази правна уредба обвързва изпълняването на функциите на съдия след навършване на пенсионна възраст с разрешението на друг орган.

Генералният адвокат преди всичко обсъжда дали Колегията за извънреден контрол и публични въпроси към полския Върховен съд има качествоот юрисдикция, която има право да отправя до Съда преюдициални запитвания. Според него юрисдикцията има „функционален“ характер, ето защо той приема, че Съдът е надлежно сезиран от Колегията за извънреден контрол е компетентен да отговори на преюдициалните въпроси.

Що се отнася обаче до материалноправните условия и процесуалните правила обаче, генералният адвокат отбелязва, че критериите, на които се основава решението на KRS относно оставането на съдийска длъжност, са твърде неясни и трудни за проверка4. Съмнения възникват и поради това, че полският закон не определя срок, в който KRS трябва да приеме решението си.
Като взема предвид всички релевантни обстоятелства, както от фактическа, така и от правна страна, които имат отношение към характера на самия KRS и начина, по който този орган изпълнява задачата си, Генералният адвокат заключава, че принципът за несменяемост и независимост на съдиите в Договора за Европейския съюз, не допуска национална правна уредба, съгласно която настъпването на правни последици от декларацията на съдия за волята му да продължи да заема съдийска длъжност след навършване на пенсионна възраст, зависи от разрешението на орган, за който е доказано, че липсва независимост от законодателната или изпълнителната власт и който
постановява решенията си въз основа на неясни и трудни за проверка критерии.

Tagged

Съд на ЕС: лични данни за нуждите на полицейската регистрация

Стана известно решение на Съда на ЕС от 26 януари 2023 по дело   C‑205/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Специализиран наказателен съд (България)  в рамките на наказателно производство срещу В.С., при участието на Министерство на вътрешните работи и Главна дирекция за борба с организираната престъпност.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 4, параграф 1, букви а) и в), член 6, буква а) и членове 8 и 10 от Директива (ЕС) 2016/680 относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни и чл. 3, 8, 48 и 52 от Хартата на основните права на Европейския съюз.    Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, образувано срещу В.С., която след привличането ѝ като обвиняема отказва на полицията събирането на биометрични и генетични данни за целите на регистрацията им.

Запитващата юрисдикция посочва, че полицейската регистрация в България се прилага задължително за всички обвиняеми за умишлени престъпления от общ характер  –  фотозаснемане, дактилоскопиране и взимане на ДНК образец. В националното законодателство няма изискване за установяване на конкретна нужда, за да се пристъпи към събиране на биометрични и генетични данни, и за преценка дали всички тези данни са необходими или и част от тях биха били достатъчни. ЗМВР предвижда съдът да разпореди принудително събиране на лични данни (фотографиране, дактилоскопиране и взимане на образци за ДНК профил), ако обвиняем за умишлено престъпление от общ характер откаже доброволно да сътрудничи при снемане на тези лични данни, без съдът да може да прецени дали има сериозни основания да се счита, че лицето е извършило престъплението.

Въпросите са дали това съответства на посочената директива и на Хартата.

Според Съда, член 10 от Директива 2016/680  изисква  обработването на такива данни да е разрешено „само когато това е абсолютно необходимо“.  Директивата определя по-строги условия за законосъобразност на обработката на чувствителни данни от произтичащите от член 4, параграф 1, букви б) и в) и член 8, параграф 1 от тази директива условия, в които се говори само за „необходимост“ от обработване на данни. Освен това изискването за „абсолютна необходимост“ от обработката на чувствителни данни предполага особено стриктен контрол в този контекст върху спазването на принципа за свеждане на данните до минимум.

Съдът (пети състав) реши:

1)      Член 10 от Директива (ЕС) 2016/680  във връзка с член 52 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че

обработването на биометрични и генетични данни от полицейските органи във връзка тяхната информационна дейност за целите на борбата с престъпността и поддържането на обществения ред е разрешено съгласно правото на държава членка по смисъла на член 10, буква а) от тази директива, когато правото на тази държава членка съдържа достатъчно ясно и точно правно основание за разрешаване на посоченото обработване. Обстоятелството, че освен това националният законодателен акт, в който се съдържа такова правно основание, се позовава на Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните), а не на Директива 2016/680, само по себе си не може да постави под въпрос наличието на такова разрешаване, щом от тълкуването на всички приложими разпоредби на националното право достатъчно ясно, точно и недвусмислено следва, че разглежданото обработване на биометрични и генетични данни попада в приложното поле на Директивата, а не на Регламента.

2)      Член 6, буква а) от Директива 2016/680 във вр. с  чл. 47 и 48 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че

допускат национално законодателство, което предвижда, че ако обвинено за извършено умишлено престъпление от общ характер лице откаже доброволно да съдейства за събирането на отнасящи се до него биометрични и генетични данни за целите на регистрацията им, компетентният наказателен съд е длъжен да разреши принудителното събиране на тези данни, без да може да прецени дали има сериозни основания да се счита, че лицето е извършило престъплението, в което е обвинено, при условие че националното право гарантира ефективен последващ съдебен контрол върху условията за посоченото обвинение, което дава основание за разрешаване на събирането на тези данни.

3)      Член 10 във връзка с член 4, параграф 1, букви а)—в) и с член 8, параграфи 1 и 2 от Директива 2016/680

трябва да се тълкува в смисъл, че

не допуска национално законодателство, което предвижда системно събиране за целите на регистрацията им на биометрични и генетични данни от всяко лице, привлечено като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер, без да предвижда задължение за компетентния орган да провери и докаже, от една страна, че събирането на тези данни е абсолютно необходимо за постигането на конкретните преследвани цели и от друга страна, че тези цели не могат да бъдат постигнати чрез мерки, които засягат в по-малка степен правата и свободите на съответното лице.

Tagged

Съд на ЕС: Степента на поверителност в областта на възлагането на обществени поръчки е въпрос на баланс

Стана известно решението на Съда по дело  C–54/21 | ANTEA POLSKA и др.

Правото на Съюза не допуска национално законодателство, което предвижда задължение за
публичност на всяка информация, съобщена от оферентите, с изключение единствено на
търговските тайни, тъй като такова законодателство може да попречи на възлагащия орган да
не разкрива определена информация, която, макар да не е търговска тайна, не трябва да бъде
достъпвана
.

С решението си Съдът дава уточнения относно обхвата и приложимостта на забраната за възлагащите
органи да разкриват информацията, която кандидатите и оферентите им предоставят в рамките на
процедурите за възлагане на такива поръчки.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 18, параграф 1 и член 21, параграф 1 от Директива 2014/24/ЕС  за обществените поръчки, на член 2, точка 1 от Директива (ЕС) 2016/943  относно защитата на неразкрити ноу-хау и търговска информация (търговски тайни) срещу тяхното незаконно придобиване, използване и разкриване и някои разпоредби от Директивата за обществените поръчки по-конкретно    за доставки и за строителство.

Съдържа седем конкретни въпроса –

преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли да се приеме, че принципът на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност, закрепен в член 18, параграф 1 от Директива [2014/24], позволява член 21, параграф 1 от Директива 2014/24 и член 2, точка 1 от Директива [2016/943], и конкретно съдържащите се в тях изрази „като цяло или в точната си конфигурация и сбор от компоненти не е общоизвестна или лесно достъпна“ и „има търговска стойност поради това че е тайна“, както и разпоредбата, че „възлагащият орган не може да разкрива информация, която икономическите оператори са определили като поверителна“, да се тълкуват в смисъл, че икономическият оператор може да декларира всякаква информация за конфиденциална като представляваща търговска тайна, поради това че не иска тя да бъде разкрита на конкуриращите се с него икономически оператори?

2)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност позволява член 21, параграф 1 от тази директива и член 2, точка 1 от Директива 2016/943 да се тълкуват в смисъл, че участващите в процедура за възлагане на обществена поръчка икономически оператори могат изцяло или частично да декларират за конфиденциални като представляващи търговска тайна документите, посочени в членове 59 и 60 от Директива 2014/24 и в приложение XII към нея, в частност що се отнася до списъка във връзка с притежавания опит, референциите, списъка на лицата, предложени да изпълняват поръчката, и професионалната им квалификация, наименованията и капацитета на субектите, чийто капацитет ще се използва, или на подизпълнителите, ако тези документи се изискват за целите на доказването на изпълнението на условията за участие в процедурата или за оценката по критериите за оценяване на офертите, или за установяването на съответствието на офертата с други изисквания на възлагащия орган, съдържащи се в документацията за поръчката (обявление за поръчката, спецификация на поръчката)?

3)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност във връзка с член 58, параграф 1, член 63, параграф 1 и член 67, параграф 2, буква б) от тази директива позволява на възлагащия орган да приеме едновременно декларацията на икономическия оператор, че разполага с изискваните от възлагащия орган или самостоятелно декларирани лични ресурси, субекти, чиито ресурси смята да използва, или подизпълнители, което в съответствие с приложимите разпоредби трябва да се докаже на възлагащия орган, и декларацията му, че още самото разкриване на данните за тези лица и субекти (имена, наименования, опит, квалификация) пред конкуриращите се с него икономически оператори може да доведе до „открадването“ им от тези икономически оператори, поради което е необходимо тази информация да се третира като търговска тайна? В това отношение може ли такава неустойчива връзка между икономическия оператор и тези лица и субекти да се приеме за доказателство, че той разполага с тези ресурси, и в частност да му се присъдят допълнителни точки по критериите за оценяване на офертите?

4)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност позволява член 21, параграф 1 от тази директива и член 2, точка 1 от Директива 2016/943 да се тълкуват в смисъл, че участващите в процедура за възлагане на обществена поръчка икономически оператори могат да декларират за конфиденциални като представляващи търговска тайна документите, изисквани за целите на преценката на съответствието на офертата с изискванията на възложителя, съдържащи се в спецификацията на поръчката (в това число в описанието на предмета на поръчката), или за целите на оценяването на офертите по критериите за оценяване на офертите, в частност ако тези документи се отнасят до изпълнението на изискванията на възлагащия орган, съдържащи се в спецификацията на поръчката, в правните разпоредби или в други документи, които са общодостъпни или са достъпни за заинтересованите лица, в частност ако оценяването не се извършва по обективно сравними схеми и математически или физически измерими и сравними показатели, а по индивидуална преценка на възлагащия орган? Като последица от това може ли член 21, параграф 1 от Директива 2014/24 и член 2, точка 1 от Директива 2016/943 да се тълкуват в смисъл, че може за търговска тайна на съответния икономически оператор да се приеме направената от него в офертата декларация за изпълнение на предмета на поръчката съгласно указанията на възлагащия орган, съдържащи се в спецификацията на поръчката, проверявани и оценявани от възлагащия орган от гледна точка на съвместимостта с тези изисквания, дори ако икономическият оператор следва да избере методите за постигане на изисквания от възлагащия орган резултат (предмет на поръчката)?

5)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност във връзка с член 67, параграф 4 от тази директива, който гласи, че критериите за възлагане не трябва да водят до предоставянето на неограничена свобода на избор на възлагащия орган и трябва да гарантират, че е възможна реална конкуренция, и да позволяват ефективна проверка на представената от оферентите информация с цел да се прецени доколко офертите отговарят на критериите за възлагане, позволява на възлагащия орган да въведе определен критерий за оценяване на офертите, в частност критерий, оценяван по индивидуална преценка на възлагащия орган, въпреки че към момента на въвеждането на този критерий е известно, че икономическите оператори ще определят отнасящата се до този критерий част от офертата като търговска тайна, срещу което възлагащият орган не възразява, а поради това конкурентните икономически оператори няма да могат да проверят офертите на конкурентите и да ги сравнят със своите и така може да останат с впечатление за пълен произвол при разглеждането и оценяването на офертите от възлагащия орган?

6)      Може ли закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност във връзка с член 67, параграф 4 от тази директива, който гласи, че критериите за възлагане не трябва да водят до предоставянето на неограничена свобода на избор на възлагащия орган и трябва да гарантират, че е възможна реална конкуренция, и да позволяват ефективна проверка на представената от оферентите информация с цел да се прецени доколко офертите отговарят на критериите за възлагане, да се тълкува в смисъл, че позволява на възлагащия орган да въведе критерий за оценяване на офертите като определените в настоящия случай критерии „концепция на разработката“ и „описание на начина на осъществяване на поръчката“?

7)      Трябва ли член 1, параграфи 1 и 3 от [Директива 89/665], който задължава държавите членки да осигурят на икономическите оператори ефективно средство за правна защита срещу решенията на възлагащите органи и да гарантират достъп до процедурите по преразглеждане за всяко лице, което има интерес от получаването на определена обществена поръчка и на което е нанесена или може да бъде нанесена вреда от твърдяно нарушение, да се тълкува в смисъл, че констатацията на правораздавателния орган, че документите, които икономическите оператори са декларирали за конфиденциални в съответната процедура, не представляват търговска тайна, от което произтича изискване за разкриването им от възлагащия орган и за предоставяне на достъп до тях на конкурентните икономически оператори — ако такава последица не произтича пряко от правните разпоредби — води до възникването на задължение за правораздавателния орган да се произнесе по такъв начин, че да даде възможност на този икономически оператор отново да подаде жалба — по въпросите, свързани със съдържанието на посочените документи, с което той преди това не е бил запознат и по тази причина не е можел ефективно да използва средството за правна защита — против акт, който иначе няма право да обжалва поради изтичането на срока за това, например като отмени актовете за разглеждането и оценяването на офертите, до които се отнасят въпросните декларирани като търговска тайна документи?“.

По така отправените въпроси Съдът е развил съображения за баланс на комуникационните права

и е формулирал следните изводи:

1)      Член 18, параграф 1 и член 21, параграф 1 във връзка с член 50, параграф 4 и член 55, параграф 3 от Директива 2014/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година за обществените поръчки и за отмяна на Директива 2004/18/ЕО,

трябва да се тълкуват в смисъл, че

не допускат национално законодателство в областта на възлагането на обществени поръчки, което изисква предоставената от оферентите на възлагащите органи информация, с изключение единствено на търговските тайни, да се публикува или съобщава изцяло на другите оференти, и не допуска практика на възлагащите органи системно да уважават исканията за поверително третиране като търговска тайна.

2)      Член 18, параграф 1, член 21, параграф 1 и член 55, параграф 3 от Директива 2014/24

трябва да се тълкуват в смисъл, че възлагащият орган:

–        за да реши дали ще откаже на оферент, чиято допустима оферта е била отхвърлена, достъп до информацията, която другите оференти са представили във връзка с релевантния си опит и референциите за него, със самоличността и професионалната квалификация на предложените да изпълняват поръчката лица или подизпълнителите и с концепцията на разработката на проектите, чието изпълнение се предвижда в рамките на поръчката, и начина на осъществяването на последната, трябва да прецени дали тази информация има икономическа стойност, която не се ограничава до съответната обществена поръчка, доколкото разкриването ѝ може да накърни законни търговски интереси или лоялната конкуренция,

–        освен това може да откаже да предостави достъп до тази информация, когато, дори и тя да няма такава икономическа стойност, разкриването ѝ би попречило на правоприлагането или би било в противоречие с обществения интерес, и

–        когато е отказан цялостен достъп до информацията, трябва да предостави на посочения оферент достъп до основното съдържание на тази информация, така че да се гарантира спазването на правото на ефективни правни средства за защита.

3)      Член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 във връзка с член 67, параграф 4 от нея

трябва да се тълкува в смисъл, че

допуска критериите за възлагане на поръчката да включват критериите „концепция на разработката“ на проектите, чието изпълнение се предвижда в рамките на съответната обществена поръчка, и „описание на начина на осъществяване на поръчката“, стига тези критерии да се придружават от спецификации, които позволяват на възлагащия орган да направи конкретна и обективна оценка на представените оферти.

4)      Член 1, параграфи 1 и 3 от Директива 89/665/ЕИО на Съвета от 21 декември 1989 година относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прилагането на производства по обжалване при възлагането на обществени поръчки за доставки и за строителство, изменена с Директива 2014/23/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година

трябва да се тълкува в смисъл, че

когато при разглеждането на жалба срещу решение за възлагане на обществена поръчка се установи, че възлагащият орган е длъжен да разкрие пред жалбоподателя информация, която неправилно е била третирана като поверителна, и че правото на ефективни правни средства за защита е било нарушено поради неразкриването на тази информация, тази констатация не трябва непременно да води до приемането от възлагащия орган на ново решение за възлагане на поръчката, стига националното процесуално право да позволява на сезираната юрисдикция да вземе в хода на производството мерки, с които да се гарантира отново спазването на правото на ефективни правни средства за защита, или да ѝ позволява да приеме, че жалбоподателят може отново да подаде жалба срещу вече приетото решение за възлагане. Срокът за подаване на такава жалба трябва да започва да тече едва от момента, в който жалбоподателят е получил достъп до цялата информация, която неправилно е била квалифицирана като поверителна.

Tagged

Съд на ЕС: тревожно отстъпление от прозрачността за действителните собственици

В ключово решение от 22 ноември 2022 г.  по съединени дела C–37/20 | Luxembourg Business Registers и C–601/20 | Sovim Съдът на Европейския съюз постанови, че разпоредбите на директивата на ЕС срещу изпирането на пари относно достъпа до регистрите на действителните собственици са  невалидни. Съдът установи, че директивата  се намесва в правото на неприкосновеност на личния живот и защита на личните данни на действителните собственици. Намесата в гарантираните от Хартата права според Съда  нито е ограничена до строго необходимото, нито е пропорционална на преследваната цел.

В прессъобщение Съдът твърди, че публичният достъп до информация е „сериозна намеса в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни“.

Докато съдебното решение признава „легитимния интерес“ както на пресата, така и на организациите на гражданското общество за достъп до информация за действителните собственици, журналисти, организации за борба с корупцията и прозрачност остро критикуваха решение, което допълнително ограничава вече ограничения достъп до информация от обществен интерес за бизнеса .

Съдът (голям състав) реши:

Член 1, точка 15, буква в) от Директива (ЕС) 2018/843 на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 2018 година за изменение на Директива (ЕС) 2015/849 за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма и за изменение на директиви 2009/138/ЕО и 2013/36/ЕС — с който член 30, параграф 5, първа алинея, буква в) от Директива (ЕС) 2015/849 на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 2015 година за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма, за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012 на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 2005/60/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и на Директива 2006/70/ЕО на Комисията се изменя в смисъл, че държавите членки гарантират, че информацията за действителните собственици на учредените на тяхна територия дружества и други правни образувания е достъпна във всички случаи за всеки член на широката общественост — е невалиден.

Пълният текст на решението

Решението вече доведе до незабавното закриване на регистрите в Люксембург и Холандия в сряда, ден след решението.

Европейската федерация на журналистите (EFJ) осъжда решението, ограничаващо свободата на информация в полза на бизнес интереси. В позицията на федерацията  се подчертава, че директивата  е приета през 2015 г. с цел борба с прането на пари и финансирането на тероризма, като направи информацията за действителните собственици достъпна за обществеността. .Тя изисква от държавите-членки да задължат корпорациите и бизнеса да разкриват публично кой ги притежава. Такива регистри са били инструмент за международни журналистически разследвания.

„Това решение е тревожно, тъй като ние приветствахме факта, че транспонирането на директивата срещу изпирането на пари помогна за подобряване на прозрачността в собствеността на медиите. И сега се застъпваме за задължителни правила относно прозрачността на медиите в предложения Закон за свободата на медиите, тъй като прозрачността е от решаващо значение за борбата със завладяването на медиите и за спечелването на доверие в медиите. В съответствие с Европейския надзорен орган по защита на данните, ние вярваме, че Законът за свободата на медиите трябва изрично да уточни целта(ите) от обществен интерес по отношение на информацията за доставчиците на медийни услуги и по-специално техните действителни собственици.“ 

Шестата директива на ЕС срещу изпирането на пари, която в момента се обсъжда, трябва да съчетае обществения достъп и обществения интерес с правилата за защита на данните и поверителността. EFJ настоятелно призовава Европейския парламент и Съвета да признаят ролята на пресата и гражданското общество в борбата с прането на пари.

Несъмнено това решение е тревожно.

Tagged

Съд на ЕС: българската правна уредба за запазване и достъп до трафични данни не съответства на правото на ЕС

През лятото на 2021 година, когато сме провеждали избори и вниманието ни е било в събитията след тях, Официален вестник на ЕС е съобщил за две  интересни преюдициални запитвания към Съда на ЕС, които идват от България.

Дело C-349/21

Съответна ли е на чл.15 ал.1 вр чл.5 ал.1 вр съобр.11 от Директива 2002/58 (1) национална съдебна практика по наказателни производства, съобразно която при даване на разрешение за подслушване, записване и съхраняване на телефонни разговори на заподозрени, съдът се произнася с предварително съставен общ текст, в който само се твърди, че са спазени нормите на закона, без никаква индивидуализация.
При отрицателен отговор — ще противоречи ли на правото на Съюза, ако така се тълкува националният закон, че информацията, събрана след даване на такова разрешение, се ползва за нуждите на доказването на наказателното обвинение.

Дело C-350/21

Съответен ли е на чл.15 ал.1 вр чл.5 ал.1 вр съобр.11 от Директива 2002/58 (1) национален закон — чл.251б ал.1 от Закона за електронните съобщения — съобразно който се предвижда общо и неизбирателно запазване на всички трафични данни (данни за трафик и за местонахождение на ползватели на електронни съобщителни средства) за период от 6 месеца, с цел борба с тежките форми на престъпност, при условие, че в националния закон са предвидени определени гаранции.
Съответен ли е на чл. 15 ал.1 вр чл.5 ал.1 вр съобр.11 от Директива 2002/58 национален закон — чл. 159а от Наказателно-процесуалния кодекс — който не ограничава достъпа до трафични данни само когато това е строго необходимо и не
предвижда право на лицата, до чийто трафични данни е бил осъществен достъп от органите на наказателното производство, да бъдат уведомени за това, когато това уведомяване няма да попречи на наказателното производство, респективно не предвижда в тяхна полза правно средство за защита срещу неправомерен достъп.

Има развитие и по двете дела.

На 13 октомври 2022 е оповестено заключението на Генералния адвокат Колинс по С-349/21.

На 17 ноември 2022 стана известно решението по С-350/21:

1)      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 година, във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз

трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска:

–        национално законодателство, което предвижда превантивно, за целите на борбата с тежката престъпност и предотвратяването на сериозни заплахи за обществената сигурност, общо и неизбирателно запазване на данни за трафик и на данни за местонахождение, дори ако посоченото законодателство ограничава във времето това общо и неизбирателно запазване до период от шест месеца и предвижда определени гаранции в областта на запазването и достъпа до съответните данни,

–        национално законодателство, което не предвижда ясно и точно, че достъпът до запазените данни е ограничен до строго необходимото за постигането на преследваната с това запазване цел.

2)      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, изменена с Директива 2009/136, във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и във връзка с членове 13 и 54 от Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета

трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда достъп от страна на националните органи, компетентни в областта на разследването на престъпления, до законно запазени данни за трафик и данни за местонахождение, без да гарантира, че лицата, до чиито данни са имали достъп тези национални органи, са били уведомени за това в степента, предвидена от правото на Съюза, и без посочените лица да разполагат с правно средство за защита срещу неправомерен достъп до тези данни.

*

Тежко се ражда националното законодателство за задържане и предоставяне на достъп до трафични данни, отново на сцената излиза 251б ЗЕС. Директивата беше обявена за невалидна, Конституционният съд обяви противоконституционност на текстовете, които я въвеждаха, сега и Съдът на ЕС се произнася.

 

*

И в допълнение и за контекст  – още две решения на Съда на ЕС за режима на трафичните данни от същия период:

Решение на Съда по съединени дела C‑339/20 | VD и C-397/20 | SR

Не е разрешено превантивното общо и неизбирателно запазване на данните за трафик от операторите на електронни съобщителни услуги в продължение на една година, считано от деня на записването, за целите на борбата с престъпленията, свързани с пазарната злоупотреба, сред които е злоупотребата с вътрешна информация 

Освен това национална юрисдикция не може да ограничава във времето действието на обявяването на невалидност на национална правна уредба, предвиждаща такова запазване 

 

Решение на Съда по съединени дела C‑793/19 | SpaceNet и C‑794/19 | Telekom Deutschlan

Съдът потвърждава, че правото на Съюза не допуска общо и неизбирателно съхраняване на данни за трафик и на данни за местонахождение, освен в случай на сериозна заплаха за националната сигурност 

 

За целите на борбата с тежката престъпност обаче държавите членки могат, при строго спазване на принципа на пропорционалност, да предвиждат по-специално целево и/или бързо съхраняване на такива данни, както и общо и неизбирателно съхраняване на IP адреси 

Tagged

Съд на ЕС: баланси на права по Dиректива 2004/48/ЕО

Стана известно решението на Съда на ЕС  по дело  C-264/19 ConstantinFilm v  GoogleInc.и YouTubeLLC

с предмет преюдициално запитване от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд на Германия)  в рамките на производство по дело Constantin Film Verleih GmbH срещу YouTube LLC, Google Inc.,

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 8, параграф 2, буква а) от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост.

Запитването е отправено в рамките на спор между Constantin Film Verleih GmbH, установено в Германия дружество за разпространение на филми, от една страна, и YouTube LLC и Google Inc., установени в Съединените щати, от друга страна, по повод поисканата от Constantin Film Verleih информация от тези две дружества, свързана с адресите на електронната поща, IP адресите и номерата на мобилните телефони на потребители, извършили нарушение на неговите права върху интелектуална собственост.

Constantin Film Verleih притежава изключителните права да използва за Германия кинематографичните произведения „Parker“ и „Scary movie 5“. Тези произведения са качени на интернет сайта http://www.youtube.com. Constantin Film Verleih изисква от YouTube и Google, дружеството майка на YouTube, да му предоставят  данни за всеки от качилите тези произведения потребители  (за да качат видеоматериали на платформата YouTube, потребителите трябва първо да регистрират в Google свой потребителски профил, за създаването на който   се изисква  име, адрес на електронна поща и дата на раждане. Тези данни обикновено не се проверяват и не се изисква пощенският адрес на потребителя. За да може обаче да публикува на платформата YouTube видеоматериали с продължителност над 15 минути, потребителят трябва да въведе номер на мобилен телефон, на който получава код за активиране, необходим за да осъществи това публикуване, а съгласно общите условия за използване и за защита на съвместните за YouTube и Google данни, потребителите на платформата YouTube дават разрешение за съхраняването на регистрационните файлове на сървъра, в това число IP адреса, датата и часа на използване, както и отделните заявки).

 Landgericht Frankfurt am Main (Областен съд Франкфурт на Майн, Германия) отхвърля искането на Constantin Film Verleih. Горната инстанция  Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн, Германия) обаче уважава частично искането на Constantin Film Verleih и осъжда YouTube и Google да му предоставят адресите на електронната поща на съответните потребители; жалбата е отхвърлена в останалата ѝ част.

С ревизионната си жалба, подадена пред запитващата юрисдикция, Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), Constantin Film Verleih продължава да иска YouTube и Google да бъдат осъдени да му предоставят номерата на мобилните телефони, както и IP адресите на съответните потребители. От своя страна в ревизионната си жалба YouTube и Google молят искането на Constantin Film Verleih да бъде отхвърлено изцяло, включително що се отнася до разкриването на адресите на електронната поща на съответните потребители.

  Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Обхващат ли посочените в член 8, параграф 2, буква а) от Директива [2004/48] адреси на производителите,     разпространителите, доставчиците и други предишни държатели на стоките или услугите, както и предполагаемите търговци на едро и дребно, до които в зависимост от случая се отнася информацията по член 8, параграф 1 от Директива [2004/48], и:

a)      електронните адреси на ползвателите на услугите и/или

б)      телефонните номера на ползвателите на услугите, и/или

в)      IP адресите, които са използвани от ползвателите на услугите за качването на данни, които нарушават правата, заедно с точното време на качването?

2)      При утвърдителен отговор на първия въпрос, буква в):

Включва ли информацията, която следва да се предостави по член 8, параграф 2, буква а) от Директива [2004/48], и IP адресите, които ползвателят, качил преди това данните, нарушаващи права, е ползвал последно за достъп до потребителския си профил в Google/YouTube, заедно с точното време на достъпа, независимо от това дали при този последен достъп са извършени нарушения на права [на интелектуалната собственост]?“.

Решението:

С предвиденото в член 8 право на информация се цели да се направи приложимо и да се конкретизира основното право на ефективни правни средства за защита, гарантирано с член 47 от Хартата на основните права, и така да се осигури ефективното упражняване на основното право на собственост, от което е част правото на интелектуална собственост, закриляно с член 17, параграф 2 от нея (решение от 16 юли 2015 г., Coty Germany, C‑580/13, EU:C:2015:485, т. 29), като същевременно се дава на носителя на право на интелектуална собственост възможност да установи лицето, което го нарушава, и да вземе необходимите мерки, за да защити това право . [35]

Целта на Директива 2004/48 е да установи подходящо равновесие между, от една страна, интереса на притежателите на права от защита на тяхното право на интелектуална собственост, гарантирана с член 17, параграф 2 от Хартата на основните права, и от друга страна, защитата на интересите и основните права на ползвателите на закриляни обекти, както и на обществения интерес [37]

Целта на чл.8 е да съчетае спазването на различни права, по-специално правото на притежателите на права на информация и правото на защита на личните данни на потребителите (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2015 г., Coty Germany, C‑580/13, EU:C:2015:485, т. 28).[38]

Както произтича от самия текст на член 8, параграф 3, буква a) от тази директива, законодателят на Съюза изрично е предвидил възможността за държавите членки да предоставят на притежателите на права върху интелектуална собственост правото да получат по-пълна информация, стига обаче да бъде осигурено подходящо равновесие между разглежданите различни основни права, и спазването на другите общи принципи на правото на Съюза, като принципа на пропорционалност (вж. в този смисъл определение от 19 февруари 2009 г., LSG-Gesellschaft, C‑557/07, EU:C:2009:107, т. 29 и решение от 19 април 2012 г., Bonnier Audio и др., C‑461/10, EU:C:2012:219, т. 55). [39]

По изложените по-горе съображения на поставените въпроси следва да се отговори, че член 8, параграф 2, буква a) от Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че що се отнася до потребител, качил файлове в нарушение на право на интелектуална собственост, посоченото в този член понятие „адреси“ не включва неговия адрес на електронната поща, телефонния му номер или IP адреса, използван за качването на тези файлове, нито IP адреса, използван при последния му достъп до потребителския профил.[40]

Коментар

Tagged ,

Съд на ЕС: отговорността на платформите

Публикувано е заключението  на генералния адвокат по обединени дела  C-682/18 Frank Peterson v Google LLC, YouTube LLC и C-683/18 Elsevier v Cyando.  

Доставчиците на онлайн платформи  катоYouTube и Uploaded  не носят пряка отговорност за незаконното качване на защитени произведения от потребителите на тези платформи. 

Директива 2019 / 790 за авторските права на цифровия единен пазар  не е приложима за разглежданите случаи, обсъжда се отговорността на доставчиците  по време на действие по силата на Директива 2000/31 на електронната търговия, Директива 2001/29 относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество  и Директива 2004/48 относно прилагането на правата на интелектуална собственост.

 Франк Питърсън, музикален продуцент, води  дело срещу  YouTube  и  Google пред  германските съдилища, отнасящи се до звукозаписи в YouTube, върху които  той твърди, че притежава различни права, но са качени в платформата от  потребители  на тази платформа без разрешение (Сара Брайтман  по време на турне).  Във втория случай издателската група Elsevier води дело  отново пред германските съдилища, отнасящи се до качването на   файлове, върху които Елсевиер притежава изключителните права,   от потребителите на платформата  Uploaded (управлявана от Cyando платформа за съхраняване на информация и споделяне на файлове) без разрешение. 

The Bundes gerichtshof (Федерален съд, Германия), който разглежда тези две дела, отправя  шест въпроса относно прилагането на посочените по-горе директиви.

Въпросите:

„1)      Извършва ли акт на публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от [Директива 2001/29] операторът на интернет базирана видеоплатформа, на която потребители предоставят на публично разположение видеоклипове със закриляно от авторското право съдържание без съгласието на притежателите на права, ако

–        с платформата той реализира приходи от реклама,

–        [качването на видеоклип] е автоматично и се извършва без предварителен преглед или контрол от страна на оператора,

–        съгласно условията за ползване операторът получава световна, неизключителна и безвъзмездна лицензия по отношение на видеоклиповете за периода, за който са качени на платформата,

–        в условията за ползване и в рамките на процеса [на качване] операторът указва, че не е позволено качването на платформата на съдържание, което нарушава авторските права,

–        операторът предоставя на разположение помощни средства, чрез които притежателите на права могат да предприемат действия за блокирането на достъпа до видеоклипове, с които се нарушават права,

–        операторът на платформата подготвя резултатите от търсенето под формата на класации и категории съдържание, като на регистрираните потребители се представя обзор на препоръчаните видеоклипове, който се основава на вече гледаните от тях видеоклипове,

доколкото този оператор няма конкретни сведения за наличието на съдържание, което нарушава авторските права, или след като получи такива сведения, незабавно заличава това съдържание или незабавно блокира достъпа до него?

2)      При отрицателен отговор на първия въпрос:

При описаните в първия въпрос обстоятелства попада ли дейността на оператора на интернет базирана видеоплатформа в приложното поле на член 14, параграф 1 от [Директива 2000/31]?

3)      При утвърдителен отговор на втория въпрос:

Трябва ли съгласно член 14, параграф 1 от [Директива 2000/31] сведенията за незаконна[та] дейност или информация и запознаването с фактите или обстоятелствата, от които е видна незаконната дейност или информация, да се отнасят до конкретни незаконни дейности или информация?

4)      Отново в случай на утвърдителен отговор на втория въпрос:

Съвместимо ли е с член 8, параграф 3 от [Директива 2001/29] в полза на притежателя на правото да може да се постанови съдебна забрана срещу доставчик на услуга, която се състои в съхраняване на информация, предоставяна от получател на услугата, и се използва от потребител за нарушаване на авторското право или на сродните му права само ако след предупреждение за явно нарушение отново е извършено такова нарушение?

5)      При отрицателен отговор на първия и втория въпрос:

Трябва ли при описаните в първия въпрос обстоятелства операторът на интернет базирана видеоплатформа да се счита за нарушител по смисъла на член 11, първо изречение и член 13 от [Директива 2004/48]?

6)      При утвърдителен отговор на петия въпрос:

Трябва ли задължението на такъв нарушител да заплати обезщетение съгласно член 13, параграф 1 от [Директива 2004/48] да бъде поставено в зависимост от условието нарушителят да е действал умишлено както по отношение на собственото си нарушение, така и по отношение на нарушението на третите лица и да е знаел или според обстоятелствата да е трябвало да знае, че потребители използват платформата за извършване на конкретни нарушения?“

Заключението:

45.      Макар такива платформи като YouTube и Uploaded да дават възможност за различни видове законна употреба, те се използват и по незаконен начин. Видеоклиповете, споделени в YouTube, могат да съдържат защитени произведения и да нарушават правата на техните автори. С оглед на капацитета си да съхранява и прехвърля обемни файлове Sharehoster като Uploaded пък е удобен инструмент за незаконен обмен на копия на произведения, по-специално кинематографски или музикални.

46.      Притежателите на права като г-н Peterson и Elsevier, подкрепяни в случая от френското правителство, очертават лош образ на въпросните платформи и на техните оператори. Като допускали, в рамките на тези платформи, децентрализирано и неконтролирано предоставяне на съдържание от всеки интернет потребител, операторите създавали съществена опасност от засягане на авторското право. Тази опасност се увеличавала многократно предвид масовия характер на публикуваното в тези платформи съдържание, което може да бъде разгледано незабавно от неопределен брой интернет потребители навсякъде по света.  Притежателите на права се позовават и на трудностите, с които се сблъскват при предявяването на искове срещу потребителите, извършващи такива нарушения чрез посочените платформи, по причини, свързани с тяхна неплатежоспособност, анонимност или местоположение.

65. Въпросът дали оператори като YouTube и Cyando са отговорни за нарушенията на авторското право, извършени от потребителите на платформите им, например поради това че тези оператори са били запознати с тях и съзнателно са пропуснали да предприемат действия, че са насърчили тези потребители да извършат подобни нарушения или че са проявили небрежност в това отношение, според мен не попада в обхвата на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. Както ще обясня в раздел 2, макар да изглежда, че в решения GS Media(35), Stichting Brein I („Filmspeler“)(36) и Stichting Brein II („The Pirate Bay“)(37) Съдът тълкува тази разпоредба, в смисъл че тя може да обхване отговорността за действия на трети лица (наречена „акцесорна“, „субсидиарна“, „вторична“ или „непряка“), считам, от своя страна, че тази отговорност всъщност не е хармонизирана в правото на Съюза. Следователно тя се урежда от нормите, предвидени от държавите членки в областта на гражданската отговорност.

Аргументацията е доста пространнна, към заключението:

256. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) преюдициални въпроси по съединени дела С-682/18 и С- 683/18 следния начин:

1)      Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО  трябва да се тълкува, в смисъл че операторът на платформа за споделяне на видеоклипове и операторът на платформа за съхраняване и споделяне на файлове не извършват акт на „публично разгласяване“ по смисъла на тази разпоредба, когато потребител на платформите им качва на тях защитено произведение.

2)      Член 14, параграф 1 от Директива 2000/31/ЕО  (Директива за електронната търговия) трябва да се тълкува, в смисъл че операторът на платформа за споделяне на видеоклипове и операторът на платформа за съхраняване и споделяне на файлове по принцип могат да се ползват от предвиденото в тази разпоредба освобождаване за всяка отговорност, която може да произтече от файловете, които съхраняват по молба на потребителите на платформите си.

3)      Член 14, параграф 1, буква а) от Директива 2000/31 трябва да се тълкува, в смисъл че хипотезите, посочени в тази разпоредба, а именно тази, при която доставчик на услуги има „сведения за незаконна[та] дейност или информация“, и тази, при която такъв доставчик „е запознат с факти или обстоятелства, от които да е видна незаконната дейност или информация“, по принцип се отнасят до конкретна незаконна информация.

4)      Член 8, параграф 3 от Директива 2001/29 трябва да се тълкува, в смисъл че не допуска притежателите на права да могат да искат налагането на съдебна забрана срещу доставчик, чиято услуга, състояща се в съхраняване на предоставена от потребител информация, се използва от трети лица за нарушаване на авторското право или на сродните му права, само ако след предупреждение за явно нарушение отново е извършено такова нарушение.

Коментар на ipkitten

Tagged

Съд на ЕС: задължението за транспониране на директиви

Съдът на ЕС прие решения по дела  C-549/18 Комисия/Румъния и C-550/18 Комисия/Ирландия. 

В предвидения срок Румъния и Ирландия  не са транспонирали напълно Директивата за предотвратяване на използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма, нито са съобщили национални транспониращи мерки.

На основание член 260, параграф 3 ДФЕС  ЕК първоначално иска   Румъния и Ирландия да бъдат осъдени, от една страна, да заплащат подневна периодична имуществена санкция, считано от обявяването на съдебното решение, за това че не са изпълнили задължението си да съобщят мерките за транспониране на същата директива, и от друга страна, да заплатят еднократна сума.

Впоследствие Комисията уведомява Съда, че оттегля частично иска си и вече не иска да бъде наложена подневна периодична имуществена санкция, тъй като това искане е останало без предмет след пълното транспониране на Директива 2015/849 в румънското и в ирландското право.

Член 260, параграф 3 ДФЕС допуска Съдът да наложи на съответната държава   финансова санкция (еднократно платима сума или периодична имуществена санкция), ако тя не е изпълнила „задължението си да съобщи [на Комисията] за мерките за транспониране на директива[на Съюза]“.

Решенията накратко според прессъобщението на Съда:

Съдът припомня, че задължението за съобщаване на транспониращите мерки по смисъла на тази разпоредба означава за държавите членки задължение да предоставят достатъчно ясна и точна информация за мерките за транспониране на директивите. За целите на изпълнението на това задължение по настоящите дела държавите членки е трябвало да посочат за всяка от разпоредбите на посочената директива с коя национална разпоредба или с кои национални разпоредби е транспонирана.  Комисията е доказала, че Румъния и Ирландия не са съобщили мерките за транспониране на Директива 2015/849 в определения с мотивираното становище срок.  Съдът приема, че

  •  така установеното неизпълнение на задължения попада в приложното поле на член 260, параграф 3 ДФЕС.
  • Комисията не трябва да мотивира във всеки отделен случай решението си да поиска имуществена санкция на основание член 260, параграф 3 ДФЕС. Всъщност той приема, че предпоставките за прилагането на тази разпоредба не може да са по-ограничителни от тези за прилагането на член 258 ДФЕС, доколкото искането по член 260, параграф 3 ДФЕС е само акцесорно за производството по установяване на неизпълнение на задължения и Комисията разполага с дискреционна власт в това отношение, върху която Съдът не може да упражнява съдебен контрол. Тази липса на мотиви не засяга процесуалните гаранции на съответната държава членка, доколкото когато налага такава санкция, Съдът има задължението да я мотивира.
  • Комисията е длъжна да мотивира естеството и размера наисканата имуществена санкция, като в това отношение вземе предвид насоките, които е приела, понеже в производството по член 260, параграф 3 ДФЕС Съдът разполага само с ограничено право на преценка. Всъщност,ако установи неизпълнение, той е обвързан от предложенията на Комисията, що се отнася до естеството на имуществената санкция, която може да наложи, и пределния ѝ размер.
  • относно налагането на санкция под формата на еднократно платима сума Съдът припомня, че механизмът по член 260, параграф 3 ДФЕС е въведен с цел не само да стимулира държавите членки възможно най-бързо да преустановят неизпълнение, което при липса на такава мярка вероятно би продължило, но и да облекчи и ускори производството по налагане на имуществени санкции за неизпълнение на задължението за съобщаване на националните мерки за транспониране на директиви, приети съгласно законодателната процедура. Затова той постановява, че искова молба, с която, както в настоящите случаи, Комисията иска налагането на санкция под формата на еднократно платима сума, не може да бъде отхвърлена като несъразмерна само поради това че има за предмет неизпълнение на задължения, което, макар да е продължило във времето, е преустановено към момента на разглеждане на фактите от Съда, доколкото осъждането да се заплати еднократна сума почива на преценката какви са последиците за частните и обществените интереси от това, че съответната държава членка не е изпълнила задълженията си, особено когато неизпълнението е продължило дълъг период от време.
  • относно изчисляването на подходящата по настоящите дела еднократно платима сума  Съдът припомня, че при упражняването на правото си на преценка, което в това отношение е ограничено от предложенията на Комисията, той следва да определи размера на еднократно платимата сума —допустима съгласно 260, параграф 3 ДФЕС санкция за държавата членка —по такъв начин, че тя да бъде, от една страна, съобразена с обстоятелствата, а от друга страна, съразмерна на извършеното нарушение. Сред релевантните фактори в това отношение са именно обстоятелства като тежестта на установеното неизпълнение на задължения, периодът, през който то продължава, и платежоспособността на съответната държава членка:

а. относно тежестта на нарушението  Съдът преценява, че в хода на производствата Румъния и Ирландия действително са преустановили твърдяното неизпълнение на задължения, но това не променя факта, че същото е съществувало към момента на изтичането на срока, определен в мотивираните становища, така че ефективността на правото на Съюза не е била осигурена във всеки един момент.

б. относно преценката на продължителността на нарушението  Съдът припомня, че тя по принцип трябва да се счита за извършена към момента, в който Съдът преценява фактите, а именно към момента на приключване на производството.

в. относно  началото на периода, вземан предвид при определянето на размера на еднократно платимата сума по член 260, параграф 3 ДФЕС, датата, която е меродавна за изчисляването на продължителността на неизпълнението на задължения, е не датата, на която изтича срокът, даден в мотивираното становище (използвана за целите на определянето на съответната подневна периодична имуществена санкция), а датата, на която изтича срокът за транспониране, предвиден във въпросната директива. Всъщност тази разпоредба има за цел да насърчи държавите членки да транспонират директивите в определените от законодателя на Съюза срокове и да осигури пълната ефективност на законодателството на Съюза. Впрочем всеки друг подход би поставил под въпрос полезното действие на разпоредбите на директивите, определящи датата, на която мерките за тяхното транспониране трябва да влязат в сила, и би предоставил допълнителен срок за транспониране, който освен това би бил различен като продължителност в зависимост от бързината, с която Комисиятаобразува досъдебната процедура, и същевременно не би могъл да се отчита при определянето на продължителността на съответното неизпълнение на задължения. Поради това Съдът стига до извода, че неизпълнението на задължения от страна на Румъния и на Ирландия е продължило малко повече от две години.

г. относно платежоспособността на съответната държава членка  Съдът припомня, че трябва да се отчетат актуалните данни за брутния вътрешен продукт (БВП) на тази държава членка към датата на преценката на фактите от Съда.

Предвид всички обстоятелства по настоящите дела и с оглед на правото на преценка, признато му в член 260, параграф 3 ДФЕС, Съдът осъжда Румъния и Ирландия да заплатят на Комисията еднократна сума в размер съответно на 3 000 000 EURи на 2 000 000 EUR.

Tagged