Tag Archives: съд на ес

May 16 2018
Leave a comment
Media Law

Съд на ЕС: предоставяне на потребителски данни на полицията – кога?

Известно е Заключението на Генералния адвокат по дело  C‑207/16 въз основа на преюдициално запитване, отправено от Audiencia Provincial de Tarragona (съд на провинция Тарагона, Испания).

Запитването се отнася до тълкуването на понятието „тежки престъпления“ по смисъла на практиката на Съда, установена с решение Digital Rights Ireland и решение Tele2 Sverige и Watson  – в които това понятие се използва като критерий за преценка на законосъобразността и пропорционалността на намесата в правата по членове 7 и 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз  –  именно съответно правото на зачитане на личния и семейния живот, както и правото на защита на личните данни.

Запитване е направено в контекста на производство по жалба против съдебно решение, с което на полицейски органи е отказана възможността да им бъдат предадени   данни, притежавани от мобилни телефонни оператори, с цел идентифициране на лица за нуждите на наказателно разследване. Обжалваното решение е мотивирано по-специално със съображението, че деянията, предмет на това разследване, не съставляват тежко престъпление, в разрез с изискванията на приложимата испанска правна уредба.

Въпросите:

„1)      Може ли достатъчната тежест на престъплението като критерий, обосноваващ засягането на признатите в членове 7 и 8 от [Хартата] основни права, да се определи единствено с оглед на наказанието, което може да се наложи за разследваното престъпление, или е необходимо освен това да се установи, че с престъпното деяние се увреждат в особена степен индивидуални и/или колективни правни интереси?

2)      Евентуално, ако определянето на тежестта на престъплението с оглед единствено на наказанието, което може да се наложи, отговаря на конституционните принципи на Съюза, приложени от Съда на ЕС в решението му [Digital Rights] като критерии за строг контрол на Директивата[, обявена за невалидна с това решение], то какъв следва да е минималният праг за наказанието? Допустимо ли е по общ начин да се предвиди праг от три години лишаване от свобода?“.

Тоиз разговор е добре известен на българите от времето на прилагането на Директива 24/2006/ЕС за задържане на трафичните данни, обявена от Съда за невалидна. Тогава имаше разногласия по въпроса кое е тежко и кое е сериозно престъпление и как целта за защита на обществения интерес се съотнася с правото на защита на личния живот и личната кореспонденция. Генералният адвокат също прави препратка към Директива 24/2006/ЕС.

ГА по първия въпрос:

90.      Според мен следва да се внимава, за да не се възприеме твърде широко разбиране относно изискванията, поставени от Съда с тези две решения, за да не се препятства, или поне не прекомерно, възможността на държавите членки да дерогират установения от Директива 2002/58 режим, която им е предоставена с член 15, параграф 1 от същата, в случаите, в които разглежданите намеси в личния живот едновременно преследват законна цел и са с ограничен обхват, каквито е възможно да настъпят в случая в резултат от искането на разследващата полицейска служба. По-конкретно считам, че правото на Съюза допуска възможността за компетентните органи да имат достъп до държаните от доставчици на електронни съобщителни услуги данни за идентификация, позволяващи да се издирят предполагаемите извършители на престъпление, което не е тежко.

91.      С оглед на това препоръчвам на Съда да отговори на преформулирания преюдициален въпрос, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 във връзка с членове 7 и 8 и член 52, параграф 1 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че мярка, която за целите на борбата с престъпленията дава на компетентните национални органи достъп до идентификационните данни на ползвателите на телефонни номера, активирани с определен мобилен телефон през ограничен период, при обстоятелства като разглежданите в главното производство води до намеса в гарантираните от споменатата директива и Хартата основни права, която не е толкова сериозна, че да налага такъв достъп да се предоставя само в случаите, в които съответното престъпление е тежко.

ГА по втория въпрос:

96.      Според мен право да определят какво представлява „тежко престъпление“ имат по принцип компетентните органи на държавите членки. Независимо от това, благодарение на преюдициалните запитвания, с които юрисдикциите на държавите членки могат да сезират Съда, същият е натоварен да следи за спазването на всички изисквания, произтичащи от правото на Съюза, и по-специално да осигури последователно прилагане на закрилата, предоставена от разпоредбите на Хартата.

107.  Ако понятието „тежко престъпление“ по смисъла на съдебната практика, установена с решения Digital Rights и Tele2, бъде прието от Съда за самостоятелно понятие на правото на Съюза, то би трябвало да се тълкува в смисъл, че тежестта на дадено престъпление, която може да оправдае достъпа на компетентните национални органи до лични данни съгласно член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, трябва да се измерва, като се вземат предвид не само наказанията, които е възможно да бъдат наложени, но и съвкупност от други обективни критерии за преценка като упоменатите по-горе.

121. В заключение считам, че ако Съдът постанови — в разрез с това, което препоръчвам — че за да се квалифицира престъплението като „тежко“ по смисъла на неговата практика, установена с решение Digital Rights, следва да се отчита единствено предвиденото наказание, на втория преюдициален въпрос би следвало да се отговори, че държавите членки са свободни да определят минималния размер на съответното наказание за целта, стига да спазват изискванията, произтичащи от правото на Съюза, и по-специално онези изисквания, съгласно които намесата в основните права, гарантирани с членове 7 и 8 от Хартата, трябва да остане изключение и да бъде съобразена с принципа на пропорционалност.

Да напиша и името на този Генерален адвокат – Henrik Saugmandsgaard Øe от Дания. Успял да застане едновременно на най-разнообразни позиции, като един електрон.

Tagged
May 13 2018
Leave a comment
EU Law, Media Law

Съвместима ли е таксата за радио и телевизия с правото на ЕС

През март  2018 г. Oberverwaltungsgericht Rheinland-Pfalz (Върховен административен съд на Рейнланд-Пфалц – OVG Rheinland-Pfalz) решава, че таксата за радио и телевизия в Германия е съвместима с правото на ЕС (дело № 7 A 11938/17) . Съдът отхвърля тезата, че таксата е несъвместима с правото на ЕС, тъй като предоставя на обществените радио- и телевизионни доставчици на медийни услуги несправедливо предимство пред техните частни конкуренти.

Съдът посочва, че през 2016 г. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд – BVerwG) вече е установил съответствието на таксата  – в новата й форма, въведена през 2013 г. – с правото на ЕС (решение от 18 март 2016 г., BVerwG 6 С 6.15). Съгласно това решение въвеждането на таксата  не изисква съгласието на Европейската комисия и е с съвместимо с Директивата за аудиовизуалните медийни услуги.  Обществените и частните радио- и телевизионни оператори  неизбежно ще бъдат финансирани по различни начини. Това обаче не означава непременно, че обществените радио- и телевизионни оператори са получили несправедливо предимство, тъй като за разлика от частните радио- и телевизионни оператори те са подложени на много по-ограничителни правила за рекламиране и следователно са финансово зависими от таксата.

Междувременно Landgericht Tübingen (Районен съд в Тюбинген, решение от 3 август 2017 г., дело № 5 T 246/17 и др.) е постановил, че таксата  нарушава правото на ЕС  – и в резултат има подадено преюдициално запитване до Съда на ЕС –  дело  С-492/17.

Преюдициални въпроси:

1)

Несъвместим ли е с правото на Съюза националният Gesetz vom 18.10.2011 zur Geltung des Rundfunkbeitragsstaatsvertrags (RdFunkBeitrStVtrBW) vom 17 Dezember 2010 (Закон от 18 октомври 2011 г. за прилагане на Държавния договор за вноската за радио- и телевизионно разпространение от 17 декември 2010 г., наричан по-нататък „RdFunkBeitrStVtrBW“) на провинция Баден-Вюртемберг, последно изменен с член 4 от Neunzehnter Rundfunkänderungsstaatsvertrag (Деветнадесети държавен договор за изменение на Държавните договори за радио- и телевизионно разпространение) от 3 декември 2015 г. (Закон от 23 февруари 2016 г., GBl. стр. 126, 129), поради това че вноската, събирана от 1 януари 2013 г. съгласно този закон безусловно по принцип от всяко живеещо в германската федерална провинция Баден-Вюртемберг пълнолетно лице в полза на радио- и телевизионните оператори SWR и ZDF, представлява помощ, която противоречи на правото на Съюза и предоставя по-благоприятно третиране само в полза на тези обществени радио- и телевизионни оператори спрямо частни радио- и телевизионни оператори? Трябва ли членове 107 и 108 ДФЕС да се тълкуват в смисъл, че за Закона за вноската за радио- и телевизионно разпространение е трябвало да се получи разрешението на Комисията и поради липсата на разрешение той е невалиден?

2)

Трябва ли член 107 ДФЕС, съответно член 108 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че в обхвата му попада правна уредба, установена в националния закон „RdFunkBeitrStVtrBW“, която предвижда, че по принцип от всяко живеещо в Баден-Вюртемберг пълнолетно лице безусловно се събира вноска в полза само на държавни/обществени радио- и телевизионни оператори, поради това че тази вноска съдържа противоречаща на правото на Съюза и предоставяща по-благоприятно третиране помощ с цел изключването по технически причини на оператори от държави от Европейския съюз, доколкото вноските са предназначени да се използват за създаването на конкурентен начин на пренос (монопол върху DVB-T2), без да е предвидено той да се използва от чуждестранни оператори? Трябва ли член 107 ДФЕС, съответно член 108 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че в обхвата му попадат не само преки субсидии, но и други релевантни от икономическа гледна точка привилегии (право на издаване на изпълнителен лист, правомощия за предприемане на действия както в качеството на стопанско предприятие, така и в качеството на орган, поставяне в по-благоприятно положение при изчисляването на дълговете)?

3)

Съвместимо ли е с принципа на равно третиране и със забраната за предоставящи привилегии помощи положение, при което на основание национален закон на провинция Баден-Вюртемберг германски телевизионен оператор, който се урежда от нормите на публичното право и има предоставени правомощия на орган, но същевременно се конкурира с частни радио- и телевизионни оператори на рекламния пазар, е привилегирован в сравнение с тези оператори поради това че не трябва като частните конкуренти да иска по общия съдебен ред да му бъде издаден изпълнителен лист за вземанията му срещу зрителите, преди да може да пристъпи към принудително изпълнение, а самият той има право, без участието на съд, да издаде титул, който същевременно му дава право на принудително изпълнение?

4)

Съвместимо ли е с член 10 от ЕКПЧ /член [11] от Хартата на основните права (свобода на информация) положение, при което държава членка предвижда в национален закон на провинция Баден-Вюртемберг, че телевизионен оператор, на който са предоставени правомощия на орган, има право да изисква плащането на вноска от всяко живеещо в зоната на радио- и телевизионното излъчване пълнолетно лице за целите на финансирането на точно този оператор, при неплащането на която е предвидена глоба, независимо дали това лице въобще разполага с приемник или само използва услугите на други, а именно чуждестранни или други, частни оператори?

5)

Съвместим ли е националният закон „RdFunkBeitrStVtrBW“, и по-специално членове 2 и 3, с установените в правото на Съюза принципи на равно третиране и на недопускане на дискриминация в положение, при което вноската, която следва да се плаща безусловно от всеки жител за целите на финансирането на обществен телевизионен оператор, налага на всяко лице, което само отглежда детето си, тежест в размер, многократно по-висок от сумата, дължима от лице, което живее в общо жилище с други хора? Следва ли Директива 2004/113/ЕО (1) да се тълкува в смисъл, че спорната вноска също попада в обхвата ѝ и че e достатъчно да е налице косвено поставяне в по-неблагоприятно положение, след като с оглед на реалните дадености 90 % от жените понасят по-голяма тежест?

6)

Съвместим ли националният закон „RdFunkBeitrStVtrBW“, и по-специално членове 2 и 3, с установените в правото на Съюза принципи на равно третиране и на недопускане на дискриминация в положение, при което вноската, която следва да се плаща безусловно от всеки жител за целите на финансирането на обществен телевизионен оператор, за нуждаещите се от второ жилище лица по свързана с работата причина е двойно по-голяма, отколкото за други работници?

7)

Съвместим ли е националният закон „RdFunkBeitrStVtrBW“, и по-специално членове 2 и 3, с установените в правото на Съюза принципи на равно третиране и на недопускане на дискриминация и със свободата на установяване, ако вноската, която следва да се плаща безусловно от всеки жител за целите на финансирането на обществен телевизионен оператор, е уредена по такъв начин, че при еднаква възможност за приемане на радио- и телевизионно разпространение непосредствено преди границата със съседна държава от ЕС германски гражданин дължи вноската само поради мястото си на пребиваване, докато германският гражданин, живущ непосредствено от другата страна на границата, не дължи вноската, също както гражданинът на друга държава — членка на ЕС, който по свързани с работата причини трябва да се установи непосредствено от другата страна на вътрешна граница на ЕС, понася тежестта на вноската, но не и гражданинът на ЕС, живущ непосредствено преди границата, дори и никой от двамата да не се интересува от приемането на излъчванията на германския оператор?

Коментар по въпрос №4:  допуснат е въпрос за съвместимост с чл.10 от Конвенцията за правата на човека. Съдът за правата на човека вече се е произнасял, има съображения за недопустимост по сходно дело отпреди десетина години –  ето тук съм писала – вж Faccio v Italy – но нека да се произнесе и Съдът на ЕС.

И – отново за характера на таксата: ако  плащат и хората без приемник, това очевидно не е такса в смисъл цена за услуга, а данъчно вземане, по мое мнение това е тенденцията.

Update:  решението на Съда на ЕС – https://nellyo.wordpress.com/2019/02/24/court_eu_funding/

Tagged ,
Apr 13 2018
Leave a comment
Digital, EU Law, Media Law

Съд на ЕС: Schrems II – преюдициално запитване към Съда на ЕС относно трансфера на данни ЕС- САЩ

Максимилиан Шремс е отново във фокуса на вниманието: вчера станаха известни 11 въпроса, които ирландският съд   формулира за преюдициално запитване към Съда на ЕС   по чл.267 ДФЕС.  Както е известно, в решението си от октомври 2017 (вж т.335)  съдът  вече обяви, че ще отправи преюдициално запитване.  И Шремс, и Facebook са против –    според Шремс няма нужда: уредбата е ясна, според Facebook няма нужда: предоставяната защита на гражданите на ЕС е адекватна.

Но ирландският съд ще пита дали личните данни, прехвърлени от ЕС в САЩ съгласно решението на ЕК за новия механизъм (Privacy Shield decision), нарушават правата на гражданите на ЕС  по чл. 7 и 8 от Хартата на ЕС. Ще пита и дали ограниченията, пред които са изправени гражданите на ЕС в САЩ,  са пропорционални или строго необходими по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата.

Ето 11-те въпроса.

 

*

Максимилиан Шремс е австрийски докторант по право,  завел дело за защита на личните данни във Фейсбук – което   доведе до обявяване на невалидността на споразуменията ЕС-САЩ за личните данни (Safe Harbor).  По -късно ЕС и САЩ въведоха нов механизъм  –  “щит за защита на личните данни между ЕС и САЩ”  (Privacy Shield).

Шремс  смята, че мерките в рамките на щита отново не са адекватни за защитата на данните на гражданите на ЕС, в частност по повод функционирането на Facebook: прехвърлянето на личните данни от Facebook в Ирландия на компанията-майка в САЩ  се ръководи от въпросния механизъм, който според Шремс не защитава гражданите на ЕС ефективно. Като аргумент Шремс излага отношението на Facebook c програмата за събиране на данни  Prism на NSA чрез Facebook: Правото на САЩ изисква Facebook да помага на NSA, правото на ЕС забранява точно това.

Шремс смята по-специално, че трансферът  на личните му данни към FB в САЩ е   в нарушение на неговото право на личен живот  – като гражданин на ЕС –  по правото на ЕС.

Ето защо Шремс се обръща към Ирландския орган за защита на личните данни (централата на FB за Европа е в Ирландия), въпросът стига до съда, през октомври 2017  съдът взема решение да се обърне с преюдициално запитване към Съда на ЕС,  а  на 12 април 2018 г. съдията Керълайн Костело оповестява  въпросите.

Според експерти до произнасянето има поне година  и половина, но Съдът на ЕС може да приоритизира, когато реши.

Tagged , ,
Mar 23 2018
Leave a comment
EU Law, Media Law

Съд на ЕС: достъп до документи – триалози

Стана известно решението от 22 март 2018 по делото  T-540/15 De Capitani v European Parliament.  Делото е с предмет искане на основание член 263 ДФЕС за отмяна на решение A(2015) 4931 на Европейския парламент, с което на жалбоподателя е отказан пълен достъп до документи – в частност бързи споразумения относно текущите обикновени законодателни процедури, предложени във всички комитети, таблици с няколко колони (описващи предложенията на Европейската комисия, ориентацията на парламентарната комисия, измененията, предложени от вътрешните органи на Съвета на Европейския съюз, и ако има такива, предложените компромисни проекти),  представени на участниците в триалозите за текущите обикновени законодателни процедури.
Парламентът отговаря на жалбоподателя, че поради много големия брой документи, посочени в първоначалното заявление,  искането   трябвало да се отхвърли.Де Капитани свежда искането до седем четириколонни таблици, изготвяни при текущите към датата на първоначалното заявление триалози.
Така че делото се отнася до публичността на четириколонните таблици за целите на триалозите – обявени впрочем отдавна за една от най-непрозрачните процедури в правотворчеството.
.

Парламентът отказва информация със  следните мотиви:

–        процесът на вземане на решения щял да бъде реално, конкретно и сериозно засегнат от оповестяването на четвъртата колона на спорните документи,

–        областта на полицейското сътрудничество, към която спадат спорните документи, била много чувствителна и оповестяването на тяхната четвърта колона щяло да навреди на доверието между държавите членки и между институциите на Европейския съюз, а поради това и на доброто сътрудничество между тях, както и на вътрешния процес на вземане на решения на Парламента,

–        оповестяване в момента, в който все още се водят преговори, вероятно щяло да доведе до опасност от упражняване на обществен натиск върху докладчика, върху докладчиците в сянка и политическите групи, тъй като преговорите са относно много чувствителните въпроси за защита на данните и за управителния съвет на Агенцията на Европейския съюз за сътрудничество и обучение в областта на правоприлагането (Европол),

–        предоставянето на достъп до четвъртата колона на спорните документи щяло да предизвика колебания у председателството на Съвета за споделянето на информация и сътрудничество с преговарящия екип на Парламента, а именно с докладчика; освен това поради нарасналия натиск от страна на националните органи и на групите по интереси екипът щял да бъде принуден да направи преждевременно стратегически избор, изразяващ се в определяне кога да се отстъпи на Съвета и кога да се иска повече от неговото председателство, което „щяло ужасно да усложни възможностите за постигане на съгласие на обща основа“,

–        оказвало се, че принципът, че „нищо не е договорено, докато не бъде договорено всичко“ е особено важен за доброто функциониране на законодателната процедура и поради това оповестяването преди края на преговорите на даден елемент, дори да не е чувствителен по същността си, би могло да има отрицателни последици за всички други аспекти на дадена преписка, нещо повече, имало опасност оповестяването на становища, които още не са станали окончателни, да създаде неточна представа за истинските становища на институциите,

–        поради това трябвало да се откаже достъп до цялата четвърта колона, до одобряването на текста, предмет на споразумение, от съзаконодателите.

“Що се отнася до наличието на евентуален по-висш обществен интерес, Парламентът заявява, че сами по себе си принципът на прозрачност и високите изисквания на демокрацията не са и не биха могли да бъдат по-висш обществен интерес.”[8]

Общият съд смята, че е необходимо  да припомни съдебната практика във връзка с тълкуването на Регламент № 1049/2001, след това основните характеристики на триалозите, и на трето място, дали трябва да утвърди наличието на обща презумпция, по силата на която съответната институция може да откаже достъпа до четвъртата колона от таблиците от текущите триалози. Накрая, ако Общият съд стигне до извода, че такава презумпция не съществува, той ще изследва дали пълното оповестяване на спорните документи ще засегне сериозно въпросния процес на вземане на решения по смисъла на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1049/2001.

 Общият съд отбелязва, че в резолюцията си от 11 март 2014 г. за достъпа на обществеността до документите Парламентът отправя покана към Комисията, Съвета и към себе си „да гарантират по принцип по-голяма прозрачност на неофициалните триалози, като организират открити срещи, като публикуват документите си, включително графиците, дневния ред, протоколите, разгледаните документи, приетите решения, информацията относно делегациите на държавите членки, както и техните позиции и протоколи, в уеднаквен и лесно достъпен в интернет формат, при спазване на изключенията, изброени в член 4, параграф 1 от Регламент № 1049/2001“.

С оглед на всичко изложено по-горе, нито един от изложените от Парламента мотиви, поотделно или взети заедно, не показва, че пълният достъп до спорните документи е могъл да засегне конкретно и реално, разумно предвидимо, а не чисто хипотетично, разглеждания процес на вземане на решения по смисъла на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1049/2001.

Като е отказал с обжалваното решение оповестяването в хода на процедурата на четвъртата колона от спорните документи, с мотива че то би довело до сериозно засягане на неговия процес на вземане на решения, Парламентът е нарушил член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1049/2001.

Обжалваното решение трябва да се отмени.

 

Tagged ,
Mar 19 2018
Leave a comment
EU Law, Media Law

Съд на ЕС: бриджът не е спорт, но може да е култура

В края на 2017 г. Съдът на ЕС е публикувал решението си по дело C‑90/16 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Upper Tribunal (Tax and Chancery Chamber) (Въззивен съд (отделение по финансови и данъчни дела), Обединено кралство)   в рамките на производство по дело The English Bridge Union Limited (EBU) срещу Commissioners for Her Majesty’s Revenue & Customs.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност – по- точно относно  освобождаването на някои услуги, тясно свързани със спорта или физическото възпитание от нестопански организации на лица, участващи в спортни дейности или физическо възпитание.

EBU е национална организация с нестопанска цел, която има за предмет на дейност регулирането и развитието на двойковия спортен бридж в Обединеното кралство. Тази игра на карти е разновидност на бриджа. EBU плаща ДДС върху входнитe такси за участие – но смята, че посочените такси трябва да бъдат освободени от ДДС.

Данъчната администрация възразява срещу тези доводи, като посочва, че от текста на член 132, параграф 1, буква м), съгласно който е освободена доставката на някои услуги, „тясно свързани със спорта или физическото възпитание“, следва, че даден „спорт“ по смисъла на тази разпоредба трябва да има съществен физически компонент. В допълнение, поддържаното от EBU тълкуване противоречало на принципа на стриктно тълкуване на случаите на освобождаване, предвидени в член 132 от Директива 2006/112.

Така се стига до интересно преюдициално запитване, свързано с идеята за понятието спорт и неговия обхват:

„1)      Какви са основните характеристики, които трябва да има дадена дейност, за да бъде „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112? По-конкретно, трябва ли дейността да има съществен (или не несъществен) физически компонент, който е определящ за нейния резултат, или е достатъчно тя да има съществен умствен компонент, определящ за нейния резултат?

2)      Представлява ли двойковият спортен бридж „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директива 2006/112?“.

Това е един от случаите, в които Генералният адвокат и Съдът са на противополжни мнения.

Генералният адвокат Szpunar в заключението си казва следното:

Законодателят на Съюза счита, че доставката на някои услуги, тясно свързани със спорта или физическото възпитание, от нестопански организации на лица, участващи в спортни дейности или физическо възпитание, представлява услуга от обществен интерес, която заслужава да бъде освободена. Освен това обосновката за освобождаването трябва да се разглежда в контекста на член 165, параграф 1, втора алинея ДФЕС, съгласно който Съюзът допринася за насърчаването на ролята на спорта в европейския живот, като отчита в същото време спецификите му, структурите, основаващи се на доброволното участие, както и неговата социална и възпитателна функция.

Международният олимпийски комитет включва нефизическия спорт шахмат сред дейностите, на които е предоставен олимпийски статут(44). Оттук стигам до извода, че не е необходимо дадена дейност да има непременно физически компонент, за да бъде приета като спорт. Според мен това е съвсем логично. Задължителен физически елемент ipso facto би довел до изключване на редица дейности, обикновено считани за спортни, макар физическият компонент да е повече от незначителен, но чието квалифициране като спорт е извън съмнение. Като пример в това отношение могат да се посочат стрелбата или стрелбата с лък.

С оглед на това считам, че общото между повечето дейности, които обикновено са известни като спорт, е следното: 1) те изискват известни усилия за преодоляване на предизвикателство или препятствие (и поради това нямат чисто развлекателен характер)(45), независимо дали това предизвикателство е състезание срещу противник или преодоляване на индивидуалните граници на тялото и ума (например самото плуване, движение във вода); 2) при преодоляването на тези предизвикателства или препятствия i) се тренират определени физически или умствени умения, ii) което води до ползи за физическото или психическото благосъстояние на лицата, упражняващи съответния спорт, и 3) тези дейности обикновено се упражняват не само в изцяло търговска среда. Накрая, 4) общественото възприемане (на местно равнище) или международното признаване е индикация за наличието на „спорт“. С други думи, под „спорт“ по смисъла на Директивата трябва да се разбира трениране на психическа или физическа пригодност по начин, който обикновено е полезен за здравето и благосъстоянието на гражданите, тъй като в противен случай не би бил в съответствие с целта на освобождаванията, предвидени в дял IX, глава 2 от Директивата за ДДС(46).

 Поради това моето предложение за отговор на първия въпрос е, че сред характеристиките, които трябва да има дадена дейност, за да бъде „спорт“ по смисъла на член 132, параграф 1, буква м) от Директивата за ДДС, не е необходим не съвсем несъществен физически компонент, който е определящ за нейния резултат. Достатъчно е дейността да има съществен умствен компонент, определящ за нейния резултат.  По втория въпрос: бриджът е спорт.

Съдът в решението си приема за установено, че двойковият спортен бридж е игра на карти, която включва интелектуални усилия и умения и физическият компонент на която изглежда несъществен.

Понятието „спорт“ в общоупотребимия език обозначава физическа дейност, или с други думи — дейност, характеризираща се с физически компонент, който не е несъществен.

При двойковия спортен бридж се използват по-специално логика, памет, планиране или всестранен подход и той е дейност, полезна за умственото и физическото здраве на редовно практикуващите я лица. Дори обаче да се окажат полезни за физическото и умственото здраве, дейностите, които изцяло се изразяват в отдих и развлечение, не попадат в обхвата на цитираната разпоредба.

Състезателният характер на дадена дейност сам по себе не е достатъчен, за да обоснове квалифицирането ѝ като „спорт“, след като липсва физически компонент, който не е несъществен.

От съдебната практика  следва, че целта на член 132 от тази директива е да определи изчерпателно някои дейности от обществен интерес, които като изключение трябва да бъдат освободени от ДДС. Тълкуването   в смисъл, че спортът включва дейности, имащи физически компонент, който изглежда несъществен, представлява разширителен прочит на тази разпоредба, такова тълкуване не е съобразено нито с правилото за стриктно тълкуване на случаите на освобождаване от ДДС, нито с целта за строго очертаване на съответното освобождаване.

Освобождаването се отнася само до дейности, характеризиращи се с физически компонент, който не е несъществен.

Съдът започва решението с уговорката, че не говори за спорт по принцип, а само в контекста на конкретната директива, и завършва решението с разсъждението, че това, което не може да стане по б. м) от разпоредбата, може би не е изключено да стане по член 132, параграф 1, буква н)   – „културни услуги“  – ако предвид начина на практикуване на тази дейност, на историята ѝ и на традициите, към които принадлежи, тя заема в определена държава  такова място в социалното и културно наследство, че може да се смята за част от нейната култура.

Tagged
Feb 27 2018
Leave a comment
Digital, EU Law, Media Law

Съд на ЕС: Предоставяне на услуга за видеозапис от разстояние (cloud computing)

Стана известно решение на Съда на ЕС по дело C‑265/16 с предмет преюдициално запитване, отправено   от Tribunale di Torino (Първоинстанционен съд, Торино, Италия)  в рамките на производство по дело VCAST Limited срещу RTI SpA.

 Запитването е отправено в рамките на спор между VCAST Limited и RTI SpA по повод законосъобразността на предоставянето на клиентите на VCAST на система за видеозапис в облак на телевизионни предавания, излъчвани по-специално от RTI.

VCAST е дружество, учредено по английското право, което предоставя на своите потребители в интернет пространство за съхранение в облак (cloud) на предаванията на италиански телевизионни организации, излъчвани чрез наземно телевизионно аудио-визуално излъчване, сред които RTI.  Потребителят избира предаване на уебсайта на VCAST, на който е показана програмата на всички телевизионни канали, включени в предоставяната от дружеството услуга. Потребителят може да посочи определено предаване или часови диапазон. Впоследствие управляваната от VCAST система улавя телевизионния сигнал с помощта на своите антени и записва целия часови диапазон на предаването, избрано от пространството за съхранение, посочено от потребителя. Това пространство за съхранение се закупува от потребителя от друг доставчик.

Съдът в Торино уважава частично молбата на  RTI и  забранява на VCAST да продължава дейността си.  Като приема, че решаването на спора частично зависи от тълкуването на правото на Съюза, по-специално на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, Tribunale di Torino (Първоинстанционен съд, Торино, Италия) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Съвместима ли е с общностното право — по-специално с член 5, параграф 2, буква б) от [Директива 2001/29] (както и с [Директива 2000/31] и с учредителния договор), национална правна уредба, която не допуска търговец да предоставя на частноправни субекти услуги, представляващи видеозапис от разстояние на копия за лично ползване на произведения, защитени с авторското право, чрез т.нар. cloud computing, като активно участва при копирането, без разрешението на притежателя на правата?

2)      Съвместима ли е с общностното право — по-специално с член 5, параграф 2, буква б) от [Директива 2001/29] (както и с [Директива 2000/31] и с учредителния договор), национална правна уредба, която допуска търговец да предоставя на частноправни субекти услуги, представляващи видеозапис от разстояние на копия за лично ползване на произведения, защитени с авторското право, чрез т.нар. cloud computing, като активно участва при копирането, отново без разрешението на притежателя на правата, срещу заплащане на фиксирано обезщетение в полза на последния, което по същество означава, че за него се прилага задължителен лицензионен режим?“.

Съдът:

Изготвянето на копие от физическо лице за лично ползване представлява действие, вследствие на което притежателят на съответните права може да претърпи вреди, когато е осъществено, без предварително да е поискано разрешение от този притежател.

Изключението за копиране за лично ползване наистина забранява на притежателя на авторски права да упражнява изключителното си право да разрешава или забранява възпроизвеждането спрямо лица, които правят копия  за лично ползване, но това не задължава притежателя на авторски права да търпи евентуалните нарушения на правата му, съпътстващи копирането за лично ползване.

Доставчикът на  услугата  не се ограничава с организирането на възпроизвеждането, но в допълнение предоставя с цел възпроизвеждане достъп до предаванията на някои телевизионни канали, които могат да бъдат записани от разстояние, а самите клиенти избират предаванията, които трябва да бъдат записани. Услугата има двойна функция –  възпроизвеждане и предоставяне на включените в нея произведения и обекти.

Понятието „акт на съобщаване“  обхваща всяко предаване на закриляни произведения, независимо от използваните средства или технически способи.  За всяко предаване или препредаване на произведение, при което се използва специфичен технически способ, авторът на съответното произведение трябва да даде по принцип индивидуално разрешение

Понятието „публично“ се отнася до неопределен брой потенциални адресати и освен това предполага наличие на доста голям брой лица. Първоначалното излъчване и  въпросната услуга имат  различен начин на предаване на произведенията и различна публика – следователно представляват различни видове публично съобщаване, поради което всяко от тях трябва да получи разрешение от съответните притежатели на права.

При липса на разрешение, дадено от притежателя на права, осъществяването на копия на произведения чрез услуга като разглежданата в главното производство би могло да наруши правата на този притежател.

С оглед на всички гореизложени съображения на поставените въпроси следва да се отговори, че Директива 2001/29, и по-специално член 5, параграф 2, буква б), не допуска национално законодателство, което позволява на търговско предприятие да предоставя на физически лица услуга за видеозапис от разстояние на копия за лично ползване на произведения, защитени от авторско право, чрез информационна система, като се намесва активно в записа без разрешението на притежателя на правата.

 

Tagged
Feb 23 2018
Leave a comment
Digital, EU Law, Media Law

Съд на ЕС: видеоканал и рекламен видеоклип в YouTube не са в обхвата на медийната директива

Публикувано е решение на Съда на ЕС по дело C‑132/17 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия)  в рамките на производство по дело Peugeot Deutschland GmbH срещу Deutsche Umwelthilfe eV.

Преюдициалното запитване е относно тълкуването на член 1, параграф 1, буква a) от Директива 2010/13/ЕС   („Директива за аудиовизуалните медийни услуги“).  Запитването е отправено в рамките на спор между Peugeot Deutschland GmbH и Deutsche Umwelthilfe eV.

Peugeot Deutschland GmbH публикувало в поддържан от него видеоканал в  YouTube  видеоклип с продължителност от около 15 секунди, озаглавен „Peugeot RCZ R Experience: Boxer“.

Германското право изисква производителите и търговците, които издават,   разпространяват или използват по какъвто и да е друг начин писмени рекламни материали,  да гарантират, че в тези документи се съдържа официална информация относно разхода на гориво и официалните специфични емисии на CO2 на съответните нови модели леки автомобили. Изискването не се отнася до аудиовизуалните медийни услуги по смисъла на член 1, параграф 1, буква а) от Директива 2010/13.

Спорът е дали въпросният клип в YouTube е аудиовизуална медийна услуга по смисъла на медийната директива. Ако това е така, Peugeot Deutschland би било освободено от  задължението  да предоставя в посочените видеоклипове официална информация относно разхода на гориво и относно официалните специфични емисии на CO2.    

При тези условия Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Предлага ли лицето, поддържащо видеоканал в интернет приложението YouTube, на който интернет потребителите могат да гледат кратки рекламни видеоклипове за нови модели леки автомобили, аудиовизуална медийна услуга по смисъла на член 1, параграф 1, буква а) от Директива 2010/13?“.

Съдът:

Този видеоклип има за цел да рекламира с изцяло търговска цел представения продукт или представената услуга. [22]

Аудиовизуалната медийна услуга по член 1, параграф 1, буква а), подточка ii) от Директива 2010/13 се състои от „аудиовизуално търговско съобщение“. Последното от своя страна е дефинирано в посочения параграф 1, буква з) като „образи със или без звук, които са предназначени да рекламират, пряко или непряко, стоки, услуги или имидж на физическо или юридическо лице, извършващо стопанска дейност. Такива образи придружават или се включват в дадено предаване срещу заплащане или подобно възнаграждение, или с цел осигуряване на самореклама. Формите на аудиовизуалното търговско съобщение включват, inter alia, телевизионна реклама, спонсорство, телевизионно пазаруване и позициониране на продукти“. Видеоклипове като разглеждания в главното производство обаче не могат да се считат за придружаващи дадено предаване или за включени в него срещу заплащане или подобно възнаграждение, или с цел осигуряване на самореклама. Всъщност, доколкото видеоканал като този, с който разполага Peugeot Deutschland, съдържа единствено видеоклипове като разглеждания в главното производство, които са отделни и независими един от друг, не може основателно да се твърди, че посоченият видеоклип придружава или се включва в „предаване“ по смисъла на член 1, параграф 1, буква з) от Директива 2010/13. [27-28]

От това следва, че по силата на пояснението, че аудиовизуалното търговско съобщение, както е дефинирано в член 1, параграф 1 буква з) от Директива 2010/13, се състои от образи, които придружават или са включени в дадено предаване, рекламен видеоклип като разглеждания в главното производство не попада в приложното поле на член 1, параграф 1, буква a), подточка ii) от тази директива.

Предвид изложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 1, параграф 1, буква a) от Директива 2010/13 следва да се тълкува в смисъл, че определението за „аудиовизуална медийна услуга“ не обхваща нито видеоканал като разглеждания в главното производство, на който интернет потребителите могат да гледат кратки рекламни видеоклипове на нови модели леки пътнически автомобили, нито някой от тези видеоклипове, разгледани самостоятелно.[31-32]

 

Tagged ,
Feb 10 2018
Leave a comment
Digital, EU Law, Media Law

Съд на ЕС: отговорността на Фейсбук

В очакване на официалното съобщение за преюдициалното запитване на Австрийския Върховен съд – дело C-18/18  на Съда на ЕС

https://platform.twitter.com/widgets.js

Tagged
Jan 26 2018
Leave a comment
Digital, EU Law, Media Law

Съд на ЕС: за компетентността на частните компании, опериращи платформи, да заличават съдържание

 

Много важен въпрос е поставен пред Съда на ЕС,  засега не е публикуван на сайта на Съда – ще допълня, когато го публикуват. От медиите научаваме, че австрийски политик, Ева Главишниг,  иска Facebook да заличи съдържание, в което тя е представена като корумпирана.

Нарастващата мощ на интернет  компаниите да вземат решения по отношение на съдържанието не бива да остава извън полезрението ни.

Tagged ,
Jan 26 2018
Leave a comment
Digital, EU Law, Media Law

Съд на ЕС: Максимилиан Шремс може да предяви индивидуален иск срещу Facebook Ireland в Австрия

На 25 януари 2018 Съдът на ЕС се произнесе по дело С-498/16 Maximilian Schrems/Facebook Ireland Limited по преюдициално запитване. Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Maximilian Schrems, с местоживеене в Австрия, и Facebook Ireland Limited, със седалище в Ирландия, относно искания за установяване, за преустановяване, за информация, за предоставяне на отчетна документация и за плащане на сума от 4 000 EUR, във връзка с личните профили във Facebook на г‑н Schrems и на седем други лица, прехвърлили му правата си, свързани с тези профили.

Максимилиан Шремс е австрийски студент, сега вече докторант по право,  завел дело за защита на личните данни във Фейсбук – което по-късно доведе до обявяване на невалидността на споразуменията ЕС-САЩ за личните данни (Safe Harbor).  По -късно ЕС и САЩ въведоха нов механизъм  –  “щит за защита на личните данни между ЕС и САЩ”  (Privacy Shield).  Шремс  смята, че мерките в рамките на щита отново не са адекватни за защитата на данните на гражданите на ЕС, в частност относно Facebook и програмата за събиране на данни на Prism на NSA чрез Facebook. Шремс се обръща към Ирландския орган за защита на личните данни,   който от своя страна внася въпроса в Ирландския Върховен съд – вж решението на Ирландския ВС.

Паралелно пред австрийски съд Шремс по същество твърди, че ответникът Facebook  е извършил редица нарушения на разпоредби относно защитата на данни. Шремс иска  да се установи  самото качество на ответника като доставчик на услуги и задължението му да следва указания;  недействителността на договорни клаузи от условията на Facebook;   преустановяване на използването на данните му за свои цели или за целите на трети лица;  информация за използването на данните  и  отчетна документация. Нещо повече – Шремс твърди, че представлява и седем други потребители на Facebook от различни държави със същите искания.

В Австрия възникват въпроси дали Шремс има статус потребител – ако ползва FB за професионални цели, може ли да представлява други лица и каква е подсъдността.

Преюдициалните въпроси

ВС на Австрия пита:

1)      Трябва ли член 15 от Регламент (ЕО) № 44/2001 да се тълкува в смисъл, че „потребител“ по смисъла на тази разпоредба губи това качество, когато след сравнително дълго ползване на личен профил във Facebook във връзка с реализирането на правата си това лице публикува книги, чете лекции, в някои случаи и срещу заплащане, управлява интернет сайтове, събира дарения за реализирането на правата и многобройни потребители му прехвърлят правата си срещу уверението, че той ще сподели с тях евентуално спечеленото, след приспадане на процесуалните разноски?

2)      Трябва ли член 16 от Регламент (ЕО) № 44/2001 да се тълкува в смисъл, че потребител в дадена държава членка може едновременно със собствените си права, произтичащи от потребителска сделка, да предяви в съда по местоживеенето на ищеца и права със същата цел на други потребители с местоживеене:

а)      в същата държава членка,

б)      в друга държава членка или

в)      в трета страна,

ако правата на тези лица, произтичащи от потребителски сделки със същия ответник в същия правен контекст, са му прехвърлени и ако сделката по прехвърляне не попада в обхвата на професионална или търговска дейност на ищеца, а служи за общото реализиране на правата?“

Решението

По първия въпрос:

40      Всъщност тълкуване на понятието „потребител“, което изключва такива дейности, би попречило за ефективната защита на правата на потребителите спрямо съдоговорителите им търговци, включително правата на защита на личните им данни. Едно такова тълкуване би било в разрез с целта, прогласена в член 169, параграф 1 ДФЕС, да се съдейства за тяхното право на самоорганизиране с цел защита на техните интереси.

41      С оглед на изложените дотук съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 15 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че ползвателят на личен профил във Facebook не губи качеството „потребител“ по смисъла на този член, когато публикува книги, чете лекции, управлява интернет сайтове, събира дарения и многобройни потребители му прехвърлят правата си, за да ги предяви той по съдебен ред.

По втория въпрос

48      Както Съдът е уточнил в друг случай, всъщност цесията на вземания сама по себе си не може да има значение при определянето на компетентния съд. Оттук следва, че компетентността на съдилища, различни от изрично посочените с Регламент № 44/2001, не може да бъде обоснована с концентрирането на множество права у само един ищец. Ето защо, както е отбелязал по същество генералният адвокат в точка 98 от заключението си, цесия като разглежданата по главното производство не може да обоснове нова специална подсъдност за потребителя цесионер.

49      С оглед на изложените дотук съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 16, параграф 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага спрямо иска на потребител, с който този потребител предявява пред съда по неговото местоживеене не само собствените си права, но и права, прехвърлени му от други потребители с местоживеене в същата държава членка, в други държави членки или в трети страни.

Веднага след произнасяне на решението Шремс е казал, че щом може да съди FB във Виена,  така и ще направи.

Tagged , ,
← Older posts
Newer posts →