В някои постинги се появиха предложения как точно да се нормира порнографията в България. Това трябваше да извърши законодателят – да обяви обсъждане. Дори ако резултатите бяха в полза на пълната забрана, тя щеше да има социалните си основания. Ако не – има и други решения.
В страните, които нямат черно-бяло отношение към въпроса, съдържанието се класифицира. Извън класифициране остава забраненото съдържание (RC, Refused Classification). За класифицираното съдържание има правила от гледна точка на достъпа.
В отделни случаи медийният регулатор следи за спазване на правилата и относно съдържанието онлайн, което се хоства в съответната страна – в моя пример това е Австралия. Разширяването на обхвата се свързва с австралийския Биг Брадър, в който се е случило сексуално насилие – всичко се е предавало в мрежата и регулаторът е нямал правно основание да реагира. Сега регулаторът няма как да следи цялото съдържание, затова разчита на сигнали, но вече има компетентност – ако получи информация за незаконно съдържание онлайн.
Подобна е системата във Великобритания. BBFB класифицира съдържанието (филми, видео) и от това зависи режимът на разпространение. Отделни правила има за мобилните услуги, Холандия и Великобритания вече говорят за хоризонтални мерки – за всякакво съдържание, независимо от носители, канали, платформи.
В Европа обаче медийните регулатори засега не се занимават със съдържанието онлайн. Телевизионната директива не ги задължава и те с радост предоставят компетентността на други органи. Новата тв директива леко променя нещата.
Законът за филмовата индустрия изисква категоризиране на филмите и у нас. Това може да се разглежда като основа за по-прецизен подход към забраненото.
