Медийно право

Днес може да се прочете както стенограмата от приемането на промените в българското законодателство за достъп до информация, така и Зелената книга на Европейската комисия за публичен достъп до информация – с която се инициира законодателен процес за ревизия на общностното законодателство за достъп (Регламент 1049/2001). Удобен момент за установяване на сходство и различия.

В Зелената книга ЕК се позовава на практиката на Съда:

Първоинстанционният съд ясно посочи, че целта на регламента е да гарантира, че всяко лице ще има достъп до публични документи. Специалният интерес на дадено лице да получи определен документ, напр. с цел защита на позиция в съдебен процес, не е от значение за вземане на решение дали документът да бъде предоставен или не, когато институцията прилага задължителните изключения по член 4, параграф 1, буква а) или когато държава-членка се противопоставя на оповестяването на документа съгласно член 4, параграф 5.
В неотдавнашно решение Първоинстанционният съд заявява, че от член 6, параграф 1 от Регламента следва, че тъй като съгласно неговите разпоредби заявителят не е длъжен да посочи причини за заявлението, заявленията за достъп трябва да бъдат разглеждани независимо от лицето, подало заявлението.

В българския парламент обаче е иначе. Тук практиката на Съда не е аргумент. Мартин Димитров обръща внимание  върху въвеждането на ново изискване за доказване на интерес:

Когато такива неща се запишат в законите, тогава законите стават лоши и не могат да бъдат използвани по същество.

Иронично е, че тези изменения в българското законодателство се приеха с цел хармонизиране на българското законодателство с европейското. Напълно възможно беше хармонизирането да  не е за сметка на прозрачността.

Цялото изказване на Мартин Димитров.

МАРТИН ДИМИТРОВ (ОДС): Благодаря Ви, уважаеми господин председател.
Уважаеми дами и господа! Става дума за един изключително важен закон. Съжалявам, че залата е в този вид и присъстват малко хора. Става въпрос за достъпа до публична информация.
Този закон касае правото на хората, на гражданите, на фирмите, на обществените организации да получават достъп до обществена информация. За съжаление се прави опит този достъп да бъде ограничен. Това е пример за един от случаите, в които имаме все пак работещ закон в България. И изведнъж трима народни представители от три различни парламентарни групи, които при това не са и управляващи, не са част от управляващата коалиция, правят предложение за изменение на този закон, което е, меко казано, странно, въпреки че е била предвидена процедура Министерският съвет да направи предложение, но той не прави такова, няма съгласувателна процедура в рамките на Министерския съвет и изведнъж, пак повтарям, тримата народни представители внасят законопроекта.
Проблемите са много, но ще се опитам да обясня основните. В приетия на първо четене законопроект фигурира изразът “използване на информация”. Употребява се терминът “право на използване на информация”. Трябва да се подчертае следното. В международното публично право, регионалното публично право и националното публично право не съществува право на използване на информация, уважаеми колеги. Според общоприетата в публичното право терминология, отнасяща се към правото на свобода на всеки да търси, получава и разпространява информация, използването се явява неудачен аналог на правото на разпространяване на информация. Правото на разпространяване на информация има характер на свобода и подлежи на ограничения само при условията на чл. 41, ал. 1, изречение второ от Конституцията, както знаете. Правото на използване на информация е институт на частното право и е свързано с правото на интелектуална собственост, където авторът, собственик на произведението, разрешава използването му. Този възглед е напълно неадекватен, когато става въпрос за информация, създавана и съхранявана от публичните институции, която в строгия смисъл на понятието е собственост на гражданите, тоест на обществото. В съдебната практика по Закона за достъп до информация, над 200 акта на Върховния административен съд, няма случаи обществена информация, дори попадаща в законовите ограничения за достъп, да е обявена за обект на авторското право и сродните му права.
Създава се неяснота в предмета на правно регулиране. “Достъпът до информация” е понятие на публичното право, а “използване на информация” – на частното право, както вече стана ясно. В нито един закон за достъп, за свобода на информацията в света не е променено заглавието по подобен на предлагания начин. Това е най-малкият проблем.
Искам да ви кажа два по-съществени проблема. С колегата Иван Сотиров и групата на Съюза на демократичните сили предлагаме достъп в Интернет като част от достъпа до обществена информация. Спомняте си, когато преди година и половина предложихме – не само СДС, и други парламентарни групи, стенограмите от заседанията на този парламент да бъдат достъпни в Интернет. Имаше пак много хора, които казаха, че нямало капацитет, нямало възможност. Виждате – това става без проблем в съвременното общество. Сега обаче това наше предложение е отхвърлено, което е един от големите проблеми на този законопроект. Никаква разумна причина няма да откажете достъп в Интернет в сегашния момент.
Създава се дублираща на съществуващата процедура за достъп до обществена информация, която е отстъпление от съществуващата практика. Въвежда се понятието “заинтересовани”, което означава изискване за доказване на интереси – според мен и според моите колеги абсолютно противоконституционно. Въвежда се по-дълъг от съществуващия срок за отговор – 20 работни дни. Въвежда се заплащане на информацията, което е отстъпление от принципа на безплатен достъп – чл. 20, основан на международния стандарт. С чл. 42, ал. 2 от законопроекта се предлага отпадане на задължението за предоставяне на частичен достъп, което противоречи не само на стандартите относно достъпа до обществена информация, но, забележете, и на Европейската директива 98 от 2003 г. Какво означава частичен достъп? Може би не всички от вас знаят. Когато гражданин или обществена организация поискат достъп до информация, част от нея може да бъде класифицирана и той получава частичен достъп. Сега се прави опит този частичен достъп да бъде премахнат.
Ние предложихме това да отпадне. Комисията не е приела нашето предложение, за съжаление, и господин Иво Атанасов прави нелеп опит да спаси положението със следното изречение, което заслужава да бъде записано в много художествени източници: “Чл. 42. (2) Организациите от обществения сектор не са длъжни да предоставят информация за повторно използване, когато това изисква нейното създаване, събиране или преработване или когато е свързано с предоставяне на части от документи или други материали,” забележете, “което изисква непропорционално големи усилия извън рамките на обичайната операция.” Това е предложението на господин Иво Атанасов.
Отсега мога да ви кажа какво ще се случи. Делата за достъп до обществена информация, които и без това не са малко, ще станат десет пъти повече. Изключително неясен текст, по-добър от предишния, в който общо взето се казва, че вече няма частичен достъп, това е по-добър текст, но ми кажете какво означава непропорционално големи усилия, излизащи извън рамките на, забележете пак, обичайната операция?
Така че, уважаеми колеги, най-големият проблем с цялата работа е, че достъпът до обществена информация е изключително важен за отчетността в едно общество. Когато имаме работещ закон и опит да бъде заменен с някакви други текстове, които очевидно са спорни, сложни и не са добре приети – ние правихме обществено обсъждане по тази тема, давахме и пресконференция, когато Министерският съвет е планирал да внесе законопроект по темата, но някак си се отказва, изведнъж се появяват трима народни представители от три различни парламентарни групи и внасят законопроект, който, меко казано, е слаб, съмненията остават и са абсолютно основателни.
Част от нашите предложения бяха приети – общо взето, това са предложения, които попълват дупки в досегашния закон, но проблемите остават. Въобще не се заблуждавайте.
Един работещ текст, работеща практика се заменя от неработещи без никаква разумна причина за тази работа. Това, за съжаление, не е прецедент. Тази седмица ще гледаме Закона за ДДС – там ще видите какви неща има. Работещи текстове без никакво основание, без разумна причина, без обяснение се заменят с други практики.
Много ми е интересно как юристите в управляващата коалиция ще обяснят какво означава да докажеш интерес, за да получиш достъп до информация. За мен ще бъде голямо удоволствие да чуя от вашите уста какво е това да докажеш интерес, как имаш интерес към дадена информация и как нямаш. Много интересна тема. Както се казва, заслужава да й бъде обърнато специално внимание. Когато такива неща се запишат в законите, тогава законите стават лоши и не могат да бъдат използвани по същество.
В европейската практика има няколко важни тенденции – обобщил съм ви ги в пет-шест изречения, искам да ги чуете. Правото на достъп до информация е основно човешко право и се основава на общи принципи и стандарти, като право на всеки на достъп на информация, отношение на правото към ограниченията му като на принципи към изключение от принципа, контрол за законосъобразност на отказите на информация от независима институция. Това е тенденцията.
Правото на достъп до информация намира все по-стриктна правна уредба на международно, регионално и национално ниво. Налице е тенденция за разширяване на обхвата на това право и засилване на насрещното му задължение за предоставяне на информация и особено за активното публикуване на такава.
Правото на достъп до информация се смята все повече за ключово при осигуряването на обществено участие в процеса на вземане на решения, откритост и отчетност на управлението, превенция на корупцията, забележете.
Направих си труда, понеже уважаемите представители на водещата комисия казаха, че нямало европейска практика за публикуване на такава информация в Интернет, да проверя и се оказа, че не са прави. Имам удоволствието да споделя с вас водещата европейска практика.
Опитът на държави – членки на Европейския съюз, по въвеждането на Директива 2003/98 на Европейския съюз чрез допълнение в законите за достъп до информация показва общите черти на законодателната техника. В Чехия, в Словакия, в Словения и Унгария – нарочно ви давам пример със страни от Източна Европа, е прието допълнение на съответния закон, с което се създава изрично задължение за институциите, длъжни да предоставят обществена информация, да публикуват определени категории данни не къде да е, а в Интернет.
Аналогична разпоредба се предлага с чл. 15а от настоящия Законопроект за изменение и допълнение на Закона за достъп до обществена информация, обаче уважаемият парламент засега не я подкрепя. Ще спра дотук, само с две изречения: когато нещо работи, не го пипайте – ако го пипате, се уверете, че ще продължи да работи. В противен случай България ще има проблеми с корупцията, ще има проблеми с отчетността.
Докато публичните организации не са отчетни, ще се случват следните неща: примерно се оказва, че няколко комисии в България с години нищо не са правили. Ако бяха длъжни да публикуват на своята Интернет страница дейността си по месеци, нямаше да се наложи да минат години преди да разберем, че те всъщност нищо не правят. Докато не се разбере от всеки един от нас, че без достъп до обществена информация и без отчетност не можем да живеем в правово европейско общество. Благодаря, господин председател.