Лондон, Барбикан. От археологията до Анди Уорхол: или за границата между изкуството и порнографията.
Сложна задача, решавана от университетски специалисти по история на изкуството (Оксфорд). Експонирани са обекти “с голяма художествена стойност” – но входът е само за възрастни (“почти сигурно е , че това е първата изложба с ограничен достъп за лица под 18”) – от днес до края на януари.
Evening Standard пише, не пропуска да напомни за Gabinetto Segreto от Наполеоново време, където са съхранявани находки от Помпей – оценени тогава като скандални – и за закрити секции на британски и американски музеи и галерии. Още за границата тук и тук
Хубава илюстрация на т.нар. принцип на пропорционалността: ограничавай свободата, но не повече, отколкото е необходимо за дефинираните ти цели – и ако е за защита на децата, да е защита на децата.
Наскоро в метрото видях една жена,която четеше много внимателно,сложила очилата си,книжка със заглавие “Средновековието и как да го обясним на детето”…Интересен опит за обогатяване на културата и приобщаването на малките към историята и изкуството…
Отделен въпрос е как ще им бъдат обяснени неща,които не могат да видят,защото законово достъпът до художествено изкуство е забранен за непълнолетни…
Може би водещите специалисти,когато дефинират определението “изкуство”,трябва да се съобразяват не само с художествената стойност на експонатите,но и с това за чии очи ще бъде предназначена – не би следвало да лишаваме децата от досега с културата…
Отделен въпрос е дали специалистите от Оксфорд разбират под култура скандално изкуство само за възрастни.
Всяко ограничаване – било тематично, било възрастово, било,каквото било, поставя сакралния въпрос: “Откъде да мине границата и как да се направи тя непристъпна?”.
Очевидно, има граница между изкуството и порнографията, има граница между изкуството и пропагандата на насилие, расизъм и пр. неща (умишлено не казвам “идеологии”). Изкуство ли са филмите на Лени Рифенщал? Да. Като изкуство ли са били възприемани през 1945? Не.
Когато общоприетите нрави казват, че нещо е порнография, то се възприема главно откъм тая му страна. Едва след време може да се каже по-определено дали е порнография или изкуство. Предполагам, дори противниците на забраната на порнографията, няма да оценят портретите на Lucian Freud и ще заявят, че в Playboy има повече изкуство. Предполагам, защитниците на забраната биха ги определили като порнография. Но портретите са си изкуство, назависимо дали го харесваш или не.
“Голямата художествена стойност” е спорно нещо. Както и нуждата от забрани. Да не забравяме, че значими индуистки храмове са били съхранени тъкмо заради скандалната им от викторианска гледна точка украса. Всяко зло за добро 🙂
Впрочем, има психологически проучвания, които доказват, че порнографията оказва отрицателно влияние не само върху детската психика. Както и насилието в изкуството.
Конформизъм ли е от моя страна като не съм в състояние да реша за себе си кое е по-вредно – забраната или липсата й?
(Моля за извинение! – разбира се, не се самозаблуждавам, че съм при психоаналитика си 🙂 )
Границите между разрешено и забранено не са като географските граници. Оценките, за които говорим, са субективни и, следователно, спорни. Така е.
В съвременния свят няма “устройство за върховна обективна справедливост”, затова по необходимост се работи с човешки оценки. Да се фокусираме върху това, че човешките оценки са субективни и несъвършени, не е път. Не помага.
Смислено е, по мое мнение, вместо това, да се анализират и развиват известни от практиката механизми, водещи до приемливи решения (или поне отстраняващи най-несъвършените решения).
Опит върху опит, в итерационен процес. По-скоро така, отколкото в съзерцание да се депресираме от осъзнаването на невъзможната справедливост.
Съгласна съм. Фокусирането върху отстраняване на най-невършените решения е добър метод, може би единствено разумния. Права сте.