От известно време се развива интересна дискусия за намеренията на агенция АР, производител на съдържание, да защитава това съдържание срещу незаконна употреба. Как – като го маркира и разпознава като свое, където и да е то (icopyright content licensing system).
Новите технологии поставиха правото пред сериозно изпитание. АР защитава съдържанието си – но нейно ли е то фактически? Тим О’ Райли забеляза, че Джеймс Гримелман си е купил от АР цитат на Томас Джеферсън за 12 долара – и съобщи това на своите 900 000 последователи в Twitter, след което АР върнала парите. И обяснила, че системата не разпознава тези цитати.
Точно в това е проблемът. Не разпознава общодостъпното в своето. Не разпознава чуждото в своето и го продава като свое, а разпознава своето в чуждото и го третира отново като свое.
Новите бизнес модели видимо са рестриктивни не само към собствено съдържание, но и предвиждат да се усвои известна част от съдържанието в публичния домейн. В някои публикации се говори за традиционните медии срещу блоговете , но проблемът е много по-общ.
Историята, разказана в Капитал
А отговорът на въпроса в заглавието съвсем не е очевиден.
Може. Продажбата на чуждо е действителна.
При информацията е по-особено: въпросът за правата се комбинира с въпроса за достъпа.
а) Публичен домейн. Мога=имам право да чета Джеферсън без пари, но при този бизнес модел няма да мога=няма да имам достъп да чета Джеферсън през АР без пари.
б) АР е носител на права. Ако не е уговорено друго, не мога=нямам право и не мога=нямам достъп.
в) Има и трети вид съдържание, fair use за АР и за мене – макар че трети лица държат правата, АР има право, аз имам право, но през АР нямам достъп.
Производителите на съдържание ограничават достъпа, да видим докъде ще се стигне.
Да, проблемите с technological protection measures (TPM), в това число и проприетизирането на информация намираща се иначе в public domain, са познати отдавна. И тук американският Digital Milenium Copyright Act познава изключения. Странно, но европейската директива за хармонизиране на определени аспекти на аворското право и сродните му права в информационното общество (2001/29/EC) е в това отношение дори по-рестрикитивна, да не говориме за това, че държавите членки е дадена прекомерна свобода при имплементирането, което води до всичко друго, но не и харонизация.
DMCA и европейският подход са различни, ясно.
Свобода има (все пак директива е) – но защо да е прекомерна – защото искате повече компетентност за Брюксел или защото според вас държавите са оставени да не въвеждат коректно?
Съгласен съм с albert venn dicey!