През последните дни в две изказвания на управленско равнище се подкрепят тези, които досега са защитавани само от критиците на ескалирането на средствата за проследяване и подслушване.
Разликите в прилагането на директива 24/2006/ЕО за задържането на трафични данни се дължат повече от всичко на факта, че разпоредбите на директивата са формулирани по един отворен, да не кажа непрецизен начин. Това повдига въпроса дали не трябва да се прецизират, за да се гарантира точният баланс между нуждите на правоприлагащите органи и личната неприкосновеност.
Телекомуникационният сектор е засегнат от директивата в значителна степен – но различно поради различията в начина, по който директивата се прилага. Това също повдига въпрос за необходимостта от по-ясни правила, включително за компенсации за разходите по съхранение на данните.
Запазването на данни е източник на безпокойство за гражданите поради риск от злоупотреба с данните. Въпросът е от какви правила и законови гаранции имаме нужда, за да се ограничи рискът от злоупотреби.
През 2011 ЕК възнамерява да изготви предложение за изменение на директивата, включително за по-кратки срокове за задържане.
Съществува сериозен, същностен, фундаментален проблем – в момента липсват работещи механизми за ограничаване на броя на СРС-тата.
Процедурата може да е стриктна от гледна точка на демократичните стандарти и без практически злоупотреби, но това само по себе си не означава, че броят на СРС-тата е приемлив.
Разрастването на броя на СРС-тата постига няколко нежелани резултата.
Първо, СРС-тата обикновено генерират “доказателствен мързел”. Вторачени в разговорите по слушалките, службите рискуват да загубят много по-надеждни факти – доказателства за престъпления.
Второ, винаги е налице потенциалната заплаха да се прекрачи границата отвъд приемливото нахлуване в личното пространство.
Трето, цената, в буквалния смисъл, е висока: техника, кадри, обучения, лавина от писмени протоколи, възпроизвеждащи съдържанието на СРС… Лансираните 100 млн. лв за подслушване са поне четирикратно завишени, но не в това е проблемът.
Четвърто, прекомерното прилагане на СРС-та деквалифицира органите, призвани да събират доказателства за престъпления чрез класически способи.
2011 г. поставя на дневен ред съдържателно важната тема за лимитиране броя на СРС-тата.
*
Две отделни оценки, в които най-после се говори за необходимост от преформулиране на баланса.
Ако за провинциалните доктори има СРС, какво ли има за правозащитници, бизнесмени и други хора, от които нещо зависи? Дали изобщо има някой важен човек, който не се подслушва?
“Съществува сериозен, същностен, фундаментален проблем – в момента липсват работещи механизми за ограничаване на броя на СРС-тата.” Казва го човек, който знае повече.
И тук се говори само за законните СРС-та.
Мащабите на бедствието вероятно включват жени, деца, гаджета, любовници, родители, врагове и всякакви други маловажни и обикновени хора, чиито телефони и местоположение се наблюдават в реално време, без да попадат дори в статистиката.
Човек, “който знае повече”, заявява съвсем категорично:
“Лансираните 100 млн. лв за подслушване са поне четирикратно завишени” – така че онези, които се опитаха да направят от тази сума някаква сензация, е добре да си вземат поука.
А като цяло положението е такова, каквото е, по една много проста причина: след като вече сме в ситуация, в която свидетелите предпочитат да мълчат (по една, две или много причини), няма как: ще трябва да “проговорят” СРС-тата.
Това е положението. Ние като граждани можем да помогнем с едно: когато стане някакъв инцидент, или изобщо когато видим някаква нередност, да не се правим на “ни чул, ни видял”, а да съдействаме според силите си. Така по-малко ще се налага да се прилагат СРС и всички останали технически средства.
Ясно е, че до технически средства се прибягва тогава, когато няма как по чисто човешки начин да се стигне до истината.
В България СРС-тата се използват от недоучили физкултурници като аргумент за преразпределяне на средства, не за лов на престъпници. Хората се занимават с умрял плод с размерите на половин бройлер, вместо с милиардния резерв на НЗОК.
В България, когато министър изнася пред парламента части от СРС-та от разговори между лекари от една болница, някои хора нашенци, ей-така, по инерция, коментират случая като че ли МВР е подслушвало обикновени граждани и е изнесло на показ личните им разговори.
А то случаят (с разговорите на лекарите от болницата в Г. Оряховица) е пределно ясен: там е съвсем очевидно, че тези разговори, дори и да са водени по личните им телефони, са си по същество служебни разговори – по служебен проблем. Това са си служебни разговори между лекари по въпроси, свързани с работата им в болницата.
Честит празник на Дзвера.