Според сайта на Европейската комисия за статистиката на текущите производства срещу отделните държави, към края на март България е на шесто място с точно сто процедури за установяване на нарушения на правото на ЕС.
Испания води негативната класация със 109 процедури, следвана от Гърция със 107, Италия (104), Белгия (103) и Полша (102). След България са Чехия с 94 процедури и Румъния – с 93. Отличникът в тази класация е Дания, срещу която има само 35 висящи производства за нарушения (Обединеното кралство с 22 висящи производства не се брои).
По-конкретно от тях:
- 46 са за нетранспониране в срок на директиви на ЕС;
- 28 са за неправилно транспониране на директиви на ЕС;
- 24 са за неправилно прилагане на правото на ЕС.
По отношение на фазата, в която се намират:
- 7 от процедурите са в съдебна фаза,
- 24 са на етап мотивирано становище (последният преди процедурата да премине в съдебна фаза) и
- 67 са в началния етап на отправено официално уведомително писмо.
И още от същата публикация:
От 2004 г. насам броят на процедурите рязко намаля, констатират в своя публикация в “Политико” от януари т.г. двама професори по политически и правни науки – Даниел Келман и Томазо Павоне. Анализирайки данните от последните 50 години, те са установили, че между 2004 и 2018 г. броят на делата за нарушения, образувани от Комисията, е намалял с 67%, а броят на сезиранията на Съда на ЕС е намалял с 87%. Днес Комисията препраща към СЕС само по две или три дела на държава-членка годишно – най-ниският процент от 70-те години, констатират авторите.
Според тях, този спад съвсем не се дължи на подобрените политики на държавите за спазване на задълженията им като членки, а по-скоро на политическа стратегия, целяща засилване на интеграцията и туширане на евроскептицизма. Процесът става все по-политически, вместо да бъде оставен на професионалните служители на Комисията и юристите в нейната правна служба.
Резултатът, според двамата автори, е всеобхватен смразяващ ефект върху правоприлагането. От една страна, служителите на Комисията се обезкуражават да работят за образуване на производства за нарушения, които в голямата си част са отхвърлени след непрозрачен политически диалог. От друга страна, това се случва в един особено лош момент, непосредствено преди правителствата на Унгария и Полша да започнат да се автократизират и да оспорват самите основи на правния ред на ЕС, т.е. точно когато силовото налагане на правните инструменти на ЕС е наложително.
Авторите стигат до извод за необходимостта от реформи, които да изолират правоприлагащата функция на Комисията и решенията за започване на наказателни процедури от нейното политическо ръководство и нейната роля за създаване на политики.
