Медийно право

Стана известно решението на Европейския съд за правата на човека, Голяма камара, по делото Macatė срещу Литва (жалба № 61435/19).

Делото се води относно детска книга с приказки,  засягаща въпроса за еднополовите бракове. Разпространението на книгата е спряно, после възстановено, но с предупреждение,  че е неподходяща за деца под 14-годишна възраст. Това е първият случай, в който Европейският съд на правата на човека се занимава с ограниченията върху  литература за еднополови връзки специално за деца.

В днешното решение на Голямата камара  по делото Европейският съд постанови единодушно, че има  нарушение на член 10 (свобода на изразяване) от Европейската конвенция за правата на човека.

Съдът прилага теста за пропорционалност – установява, че има намеса в свободата на изразяване, че намесата е предвидена в закона, остава да се установи дали намесата е необходима в едно демократично общество.

Според ЕСПЧ мерките срещу книгата на жалбоподателя са имали за цел да ограничат достъпа до информация, представяща връзките между лица от един и същи пол,   по същество еквивалентни на връзките на хора от различен пол. Съдът не е убеден,  че книгата насърчава  еднополовите семейства пред разнополовите. Напротив, приказките изискват уважение и приемане на всички членове на обществото във фундаментален аспект от живота им.

Съдът вече е постановил в съдебната си практика, че няма научни доказателства – както е потвърдено от различни международни органи – че самото споменаване на хомосексуалността или открит  публичен дебат  за социалния статус на сексуалните малцинства би се отразил неблагоприятно на децата. Съдът отбелязва и факта, че законите на значителен брой държави-членки на Съвета на Европа – вкл Литва – или изрично включва образованието за еднополовите връзки в училищните програми, или съдържа  разпоредби за гарантиране на зачитане на многообразието и забрана на дискриминацията на основания за сексуална ориентация в преподаването. Ограничаването на достъпа на децата до информация за еднополовите връзки – където  такава информация не може да се счита за неподходяща или вредна за тях на друго основание освен сексуална ориентация – показва, че властите имат предпочитания към някои видове връзки и семейства  над другите и че те виждат връзките между хора от  различен пол  като по-социално приемливи и ценни от еднополовите връзки, като по този начин допринасят за продължаване на стигматизирането. Такива ограничения са   несъвместими с понятията за равенство, плурализъм и толерантност, присъщи на едно демократично общество. 

В самото решение се казва следното:

202. ЕСПЧ вече е постановил, че законодателната забрана за “насърчаване на хомосексуалността или нетрадиционните сексуални отношения” сред непълнолетните не служи за постигане на легитимните цели за защита на морала, здравето или правата на другите и че чрез приемането на такива закони властите засилват стигмата и предразсъдъците и насърчават хомофобията, която е несъвместима с понятията за равенство,  плурализъм и толерантност, присъщи на демократичното общество (виж Баев и др., цитирани по-горе, §§ 61 и 83-84) – заключение, което Голямата камара напълно подкрепя.

213. Съдът също така взема под внимание решенията, взети от съдилищата в Швейцария, Съединените щати и Канада, в няколко различни контекста, отнасящи се до достъпа на децата до информация за еднополовите връзки, които приемат, че националните власти не могат да пренебрегнат социалните реалности и съществуването на различни видове взаимоотношения в обществата, в които живеят деца; и че самият факт, че някои хора могат да намерят определени видове семейства или взаимоотношения за нежелателни или неморални не може да оправдае възпрепятстването на децата да научат за тях (вж. параграфи 129-132 по-горе).

Извод

217. Съдът е установил, че мерките, предприети срещу книгата на жалбоподателката, са имали за цел да ограничат достъпа на децата до информация, изобразяваща еднополовите връзки като по същество еквивалентни на междуполовите връзки, като етикетират такава информация като вредна, и заключава, че тези мерки не преследват легитимна цел съгласно член 10 § 2 от Конвенцията.

218.  Следователно е налице нарушение на член 10 от Конвенцията.

В  решение на ЕСПЧ по делото Axel Springer SE срещу Германия (жалба № 8964/18) Европейският съд по правата на човека постановява единодушно, че  няма нарушение на член 10 (свобода на изразяване) от Европейската конвенция за правата на човека. Делото се отнася до съдебно решение, с което се дава указание  на компанията Axel Springer да публикува корекция (право на отговор) на  вестникарска статия от октомври 2013 г.

Както добре се знае, съдилищата в САЩ поддържат, че правото на отговор е намеса в свободата на изразяване. Ето – европейската практика е в обратен смисъл.

Жалбоподателят Axel Springer SE, е издателство, регистрирано в Берлин. Това е издателят на ежедневник Die Welt. Там е публикувана статия, в която  се посочва, че К. е била агент на службите. К иска право на отговор, но не получава. Съдът,  позовавайки се на   Закона за пресата,   нарежда на компанията Axel Springer да публикува отговор. В последна сметка такъв е публикуван, но издателството се обръща към ЕСПЧ за нарушение на чл. 10 ЕКПЧ.

Съдът прилага теста за пропорционалност.

Намесата в свободата на изразяване на компанията Axel Springer е имала е имало правно основание, произтичащо от раздел 10 от Берлинския закон за печата, то е необходимо –  служи  за защита на доброто име на лицето.

Остава да се анализира  дали намесата е „необходима в една демократична общество”, т.е.  дали отговаря  на належаща социална нужда,  при това  пропорционално, уместно и оправдано.

Съдът посочва, че основната цел на правото на отговор е да се даде възможност на лицата да оспорят невярна информация, публикувана за тях в пресата. В случаи като този, които изискват правото на зачитане на личния живот да бъде балансирано спрямо правото на свобода на изразяване, член 8 от Конвенцията и член 10 заслужават еднакво уважение и еднаква свобода на действие. При оценката на съдържанието на статията  Апелативният съд е дал дълга и добре обоснована оценка на съдържанието на статията и няма признаци на произвол в нейното тълкуване.

Съдът отбелязва, че медиите са длъжни да докладват добросъвестно, за да предоставят надеждна и точна информация в съответствие с етиката на журналистиката, и трябва да дадат на засегнатото лице възможност да се защити.

Като се имат предвид всички обстоятелства, Съдът установява, че германският съд е отчел надлежно принципите и критериите, установени от практиката на ЕСПЧ за балансиране на правото на зачитане на личния живот живота и правото на свобода на изразяване и не вижда причина да оспорва или не се съгласява с оценката на германския съд. Съответно не е имало нарушение на член 10 от Конвенцията.

За изказването на хърватския президент Стипе Месич

„Защо този адвокат казва, че съм политически покровител на [лицето], вероятно е известно само на него, но бих му предложил да посети Врапче [психиатрична болница], когато дойде в Загреб, защото човек [като него] може да получи ефективно лечение там…”

той е осъден в Хърватия за това, че е използвал публичната си позиция и свързаните с нея медии, за да дискредитира публично професионалния авторитет и професионалното доверие към хърватски адвокат.

Президентът се е почувствал предизвикан от твърдения на адвоката, че той е „нещо като политически покровител на лице, поръчало убийството“.

Президентът настоява, че цитираното по-горе негово изявление е представлявало опит за ирония и трябва да се разбира в контекста на ситуацията, след което подава жалба до Съда по правата на човека, твърдейки нарушение на член 10 ЕКПЧ.

Става известно решението по делото Месич срещу Хърватия.

Съдът подчертава, че от националните съдилища се очаква да балансират правата  –  да установят баланс между правото на добро име  и правото на свобода на словото в съответствие с известните критерии, изведени от ЕСПЧ (в решенията по Axel Springer AG v Germany и Von Hannover v Germany),  които включват:

• дали е направен принос към дебат от обществен интерес,
• известността на съответното лице,
• предишното му поведение,
• съдържанието, формата и последиците от въпросното изявление, 
• тежестта на наложената санкция.

Съдът решава, че президентът „ би могъл… да отрече сериозните обвинения срещу него, без да използва оспорвания език “ [101]. Според решението личните нападки срещу адвоката са обидни и не допринасят за дебат по въпрос от обществен интерес и надхвърлят границите на приемливата критика.

Съдът приема още, че атакуването на доверието в адвоката от лице с власт като хърватския президент, с висока вероятност действа в посока възпрепятстване на адвоката да упражнява професионалните си задължения.

Същевременно обаче Съдът заключава, че изявлението е метафорично и като такова представлява чиста оценъчна преценка. Като се има предвид, че ценностните преценки не трябва да подлежат на доказване, жалбоподателят не е необходимо да доказва истинността на твърдението си.

Това е принципът и интересното е защо ЕСПЧ не се произнася в полза на Стипе Месич. Работата е в това, че публичният опит на президента да дискредитира адвоката според Съда надхвърля границите на приемливата критика и независимо дали изявлението е метафорично или буквално, то „ не само накърнява репутацията на адвоката Юрашинович, но също така може да има „смразяващ“, възпиращ ефект върху упражняването на професионалните му задължения като адвокат“ [113].

Ето защо намесата в свободата на изразяване на президента е била „необходима в едно демократично общество“, което е преследвало законната и легитимна цел за защита на доброто име на адвоката. Липсва нарушение на член 10 от Конвенцията.

Заключенията на Съда са важни за разказа, защото балансът е най-сложната задача при прилагането на член 10 ЕКПЧ и практиката на ЕСПЧ е от водещо значение. Тук има санкция за оценъчно твърдение – което изисква изоставяне на простия разказ, че за оценъчно твърдение отговорност не се носи.

В днешното решение на Голямата камара по делото NIT S.R.L. срещу Република Молдова (28470/12) Европейският съд по правата на човека постанови с 14 гласа „за“, че няма нарушение на член 10 (свобода на изразяване) от Европейската конвенция за правата на човека.

Случаят се отнася до твърдението на медия, че нейна телевизионна програма е   спряна поради критичност към правителството.   Съдът се увери, че причините за решението за ограничаване на свободата на изразяване на компанията (отнемане на лицензията) са уместни  и че  властите са балансирали необходимостта от защита на плурализма и правата на другите, от една страна, и необходимостта от защита на правото на свобода на изразяване на телевизията,  от друга страна. В решението си Съдът обогатява своята съдебна практика относно плурализма в медиите и изяснява взаимовръзката между вътрешните и външните аспекти на медийния плурализъм, полето на  преценка, предоставено на държавите, и нивото на контрол, приложимо към ограниченията.

Случаят

Компанията жалбоподател, Noile Idei Televizate (NIT) S.R.L., произвежда   тв програма   NIT  в Молдова с лицензия от 2004 г.  От 2009 г. тя е основният глас на единствената опозиционна партия. Между 2009 и 2011 г. телевизията  е санкционирана многократно за нарушаване законодателство относно защитата на плурализма, а именно относно задълженията за неутралност и безпристрастност.  През 2012 г., след като телевизията отново не спазва правилото за плурализма,  и след  множество  по-леки санкции, наложени междувременно,  лицензията е отнета.

Телевизията оспорва решението пред националните съдилища, но искът е отхвърлен.  Тя иска от Съда да разгледа по-специално дали вътрешното законодателство би могло да наложи задължение за неутралност и безпристрастност в новинарските предавания  на частни телевизионни станции.

Съдът

Компанията жалбоподател се оплаква от ограничения на свободата на изразяване, които се базират на налагане на политически плурализъм в медиите, с цел да даде възможност за разнообразие в изразяването на политическо мнение и да засили защитата на интересите на свободата на словото на другите в аудиовизуалните медии.

Друга специфична особеност  е акцентът, поставен в съответната национална правна рамка върху вътрешния плурализъм:   телевизионните оператори са длъжни да представят балансирано различни политически възгледи, без да се облагодетелства определена партия или политическо движение. 

Съдът пояснява, че   вътрешният и  външният плурализъм не трябва да се разглеждат изолирано един от друг; напротив, и двата аспекта трябва  да бъдат разглеждани заедно. Как да се гарантира разнообразие от цялостно програмно съдържание, отразяващо, доколкото е възможно, разнообразие от мнения, срещани в обществото:   може да има различни подходи за постигане на  разнообразие в европейското пространство. Държавите по принцип трябва да имат широка свобода на преценка как да осигурят   плурализъм в медиите. 

В Молдова всички радио- и телевизионни оператори, публични и частни, трябва да спазват еднакви правила по отношение на новините. Прилагането на правилата  е наблюдавано от Аудиовизуален координационен съвет (ACC), специализиран орган, създаден със закон. Неговите заседания и решенията му са достъпни за обществеността.

Съдът смята, че националните органи са действали в рамките на своето поле на преценка.

Няма конкретни доказателства в подкрепа на твърдението, че регулаторът се е опитал да попречи на NIT да изрази критични възгледи към правителството.  Освен това дружеството жалбоподател може  да кандидатства повторно за лицензия   след една година. С оглед на горните съображения, Съдът смята, че мотивите за  ограничаването на свободата на изразяване на дружеството жалбоподател са уместни и има баланс между необходимостта от защита на плурализма  и необходимостта от защита на правото на свобода на изразяване на  медията. Следователно намесата е била „необходима в едно демократично общество“  и  не е имало нарушение на чл.10.

Стана известно решението на ЕСПЧ по делото Shortall and Others v. Ireland. 

Конституцията на Ирландия изисква президентът да встъпи в длъжност, като направи декларация, включваща следните думи: „В присъствието на Всемогъщия Бог… Нека Бог ме насочва и поддържа.” Същото се изисква от членовете на Държавния съвет.

Жалбоподателите са ирландски политици. Позовавайки се на член 9 ЕКПЧ  (свобода на мисълта, съвестта и религията)  те  твърдят, че биха могли да се стремят да бъдат избрани за президент или да бъдат поканени да участват в Държавния съвет, но че религиозна клетвена декларация   е в противоречие с техните вярвания и  би им попречила да заемат позицията.

Съдът:

Според информацията, с която разполага Съдът, по-голямата част от  държавите-членки на Съвета на Европа не използват религиозен език в декларациите при заемане на висши държавни длъжности като държавен глава, правителствени ръководители или членове на парламента. Ако се използва такъв език, включването му е или дискреционно, или е предвидена и нерелигиозна клетва. Единствените изключения са Конституцията на Румъния, която изисква клетва с религиозни елементи за длъжностите на президент, министър-председател и членове на правителството; Конституцията на Грузия, която изисква клетва с религиозни елементи за длъжността на президента, Конституцията на Лихтенщайн, която изисква клетва с религиозни елементи за членовете на парламента и правителството, и Конституцията на Сан Марино, която изисква религиозна клетва за кабинета.

Комитетът на ООН по правата на човека (UNHRC) вече е изразил загриженост относно липсата на напредък в изменението на изискването  за религиозни декларации и е препоръчал на Ирландия да предприеме  конкретни стъпки  за изменение на Конституцията.

Същевременно, съгласно член 34 от Конвенцията,  жалбоподателят трябва да бъде пряко засегнат  от оспорената мярка. Конвенцията не  позволява  жалба само защото едно лице смята, без да бъде пряко засегнато,   че може мярката да противоречи на Конвенцията.

Наистина Съдът е приел, че жалбоподателите могат да бъдат потенциални жертви в някои случаи,  но изисква  да се представят убедителни доказателства за вероятността от нарушение, засягащо лично тях.

Никой от жалбоподателите не е  предоставил разумни и убедителни доказателства за вероятността да бъде пряко засегнат  от изискванията на Конституцията във връзка с полагането на клетвата.

Недопустимост.  

На 30 ноември 2021 г. Европейският съд за правата на човека се произнесе по делото Генов и Сърбинска срещу България. След решението по делото Ханджийски срещу България   това е второто подобно решение, в което България е осъдена за нарушение на чл.10 във връзка с мерки срещу политическото слово, които не са необходими в едно демократично общество.

В предходното решение ЕСПЧ напомня известната си позиция, че   свободата на изразяване е приложима не само за „информация“ или „идеи“, които са приети благосклонно или неутрално, но и за онези, които обиждат, шокират или безпокоят държавата или определена общност.  „Може да се приеме, че символичният жест на жалбоподателя е нанесъл вреда на някои от хората, които са го били пряко свидетели или са научили за това от медиите. Свободата на изразяване обаче е приложима не само за „информация“ или „идеи“, които се приемат благосклонно или се считат за обидни или за безразличие, но и за тези, които обиждат, шокират или притесняват държавата или който и да е сектор от населението.“ [58]

Факти

Двамата кандидати, популярен блогър и политически активист, са признати за виновни за хулиганството и глобени за посегателство върху  паметник на  партизаните, разположен пред централата на БСП на Позитано,    в контекста на общонационалните протести срещу правителство,   подкрепяно от Българската социалистическа (бивша комунистическа) партия, доминиращата политическа сила по време на комунистическия режим в България. Жалбоподателите са обвинени в хулиганство. На първа инстанция са оправдани от съдия Мирослава Тодорова. Според решението, извършеното е в рамките на свободата на политическото слово. СГС осъжда жалбоподателите за хулиганство. Те подават иск за нарушение на чл.10 ЕКПЧ – делото се отнася до въпроса дали извършеното е  съвместимо с правата им по   чл. 10.

EСПЧ

Съдът прилага   теста за пропорционалност:

• има намеса;
• предвидена в закон;
• преследва цели като запазване на културното наследство [69], но не и напр. защита на обществената безопасност, която не е била заплашена [71];
• и се поставя въпросът дали изобщо е било  необходимо в едно демократично общество  да се санкционира актът на жалбоподателите.
• Следва да се отбележи и в тази връзка, че паметникът е бил поставен по време на комунистическия режим в България  и е бил ясно свързан с ценностите и идеите, зад които е заставал този режим.  Първоинстанционният съд, разглеждащ делото срещу жалбоподателите, специално подчерта интензивните обществени дебати за наследството на режима и по-специално за съдбата на  паметниците. Не може да се пренебрегва факта, че законодателят на България е осъдил този режим като  престъпен  и официално е брандирал Българската комунистическата партия, която доминира  в страната през този режим, като  престъпна организация … за потискане на правата на човека и демократичната система. [83]
• Намесата в правото на свобода на изразяване на жалбоподателите — констатацията, че са виновни за хулиганство, заедно с наложените  глоби в резултат — не е доказано “необходима в демократично общество” по смисъла на член 10 от Конвенцията.
• Следователно е налице нарушение на чл. 10. [84]

Решението на ЕСПЧ по делото Benitez Moriana and Iñigo Fernandez v. Spain ( 9 март 2021) се отнася до двама  испански граждани, публикували  отворено писмо в регионален вестник, в което те  критикуват решение  на административния съд и твърдят, че съдията е показал „пристрастност и липса на компетентност“, липса на интерес към техническите въпроси и  непознаване на съдебната практика.

В отговор срещу тях започва наказателно производство и те са осъдени  за „тежка обида, извършена публично“.  При обжалване решението е потвърдено,   като съдът се позовава на ограничението, породено от необходимостта от защита на честта на другите. Жалбоподателите подават жалба до ЕСПЧ, твърдейки, че тези решения в испанските съдилища представляват неоправдана намеса в правото им на свобода на изразяване съгласно член 10 от Конвенцията за правата на човека.

Съдът прилага теста за пропорционалност и установява, че има намеса в свободата на изразяване, тя е предвидена в  закона и има цел в обществен интерес. Но необходима ли е намесата в едно демократично общество? Съдът намира, че намесата е непропорционална по следните причини:

• Обхватът на приемливата критика на съда е   по-широк за официалните действия. Тъй като жалбоподателите са коментирали текущи съдебни производства относно екологичен интерес на местното население, коментарите се ползват от по-висока степен на защита. Неправителствените организации, които са водени от такива обществени интереси, получават защита, подобна на тази, дадена на медиите. [50]
• Съдиите трябва да бъдат защитени от неоснователни  атаки, тъй като за обществото са важни авторитетът и   доверието  в съдебната власт. Но  не би трябвало да се забранява на хората да изразяват  мнения и ценностни преценки по въпроси от обществен интерес, когато имат достатъчно фактически основания.  [57]
• Съдът отбелязва необходимостта да се разграничат   твърдения за факт от оценки.  Отвореното писмо съдържа ценностни оценки.   Пропорционалността на ограничението на такива ценностни преценки зависи от съществуването на „фактическа” основа за твърдението. Съдът установява, че  съществува достатъчна фактическа основа, тъй като писмото има „достатъчно тясна връзка с фактите по делото“ и  не е подвеждащо. Освен това  свободата на изразяване също защитава информация и идеи, които са склонни да „обиждат, шокират или смущават“. [55]
• Съдът   отбелязва, че естеството и тежестта на наказанията са от значение за преценката за пропорционалност. Санкциите  имат смразяващ ефект върху свободата на изразяване. Наложеното наказание    е непропорционално и ненужно.

Нарушение на чл.10.