На 11 януари 2022 г. стана известно решението на Съда за правата на човека по делото Ekimdzhiev and Others v. Bulgaria , заведено от адвокатите Екимджиев и Кашъмов, както и от две неправителствени организации, по повод законовите стандарти за подслушване и проследяване в България. Решението съдържа два раздела.
СРС
Според жалбата представата за националната сигурност, както се разбира в България, е твърде неясна, и допуска дори законни политически дейности от опозицията да се разглеждат като достатъчни основания за наблюдение. Клаузата, разрешаваща наблюдение без предварително съдебно разрешение в спешни случаи, допуска злоупотреби. Броят на органите, които биха могли да поискат наблюдение извън рамките на вече висящо наказателно производство, нараства. Органите по наказателно преследване биха могли да осъществят наблюдение и разкриване без надлежно основание, напр. по инициатива на главния прокурор е оповестен прихванат разговор между президента на Републиката и командващия ВВС (279-282).
Съдът, за да прецени съответствието с чл.8 ЕКПЧ, разглежда:
- достъпност на нормативната уредба (296 и сл.)
- основанията за поставяне под наблюдение (298-304)
- продължителност (305)
- процедури за поставяне под наблюдение (306 и сл.)
- процедури за съхранение, достъп до, разглеждане, използване, съобщаване и унищожаване на данни от наблюдение (324 и сл.)
- независимост на надзорните органи и възможности за ефективен публичен контрол. (334 и сл.) – и тук ЕСПЧ констатира, че
- 337. Съдията, издал заповедта за наблюдение, не е в състояние да осигури ефективен надзор.
- 338-347 Националното бюро за контрол и парламентарната комисия, заедно със съдията, са система за наблюдение, която не изглежда способна да предоставя ефективни гаранции срещу злоупотребяваща наблюдение.
Изводи (356-359):
Констатира се подобрение в сравнение с 2007, но законите все още не достигат минималните гаранции срещу произвола и злоупотребите, изисквани съгласно член 8 от Конвенцията в следните отношения:
а) вътрешните правила, регулиращи съхранението и унищожаването на материали, получени чрез наблюдение, не са станали достъпни за обществеността;
б) терминът “обекти” в раздел 12, параграф 1 от Закона от 1997 г. не е определен по начин, така че да гарантира, че не може да служи като основа за безразборно наблюдение;
в) прекомерната продължителност на първоначалното разрешение за наблюдение по съображения, свързани с националната сигурност – две години – значително отслабва съдебния контрол, на който е подложено това наблюдение;
г) процедурата за издаване на разрешение, тъй като действа на практика, не е в състояние да гарантира, че наблюдението се прибягва само когато е “необходимо в демократично общество;
д) законоустановените разпоредби, уреждащи съхраняването, достъпа, разглеждането, използването, съобщаването и унищожаването на данните от наблюдението не са достатъчна гаранция;
е) системата за надзор, както е организирана понастоящем, не отговаря на изискванията за достатъчна независимост, компетентност и правомощия;
ж) договореностите за уведомяване са твърде тесни;
з) специалното средство за защита, вземане по раздел 2, параграф 1, точка 7 от Закона от 1988 г., не е достъпно на практика при всички възможни сценарии, не гарантира разглеждане на обосновката на всеки екземпляр на наблюдение (чрез позоваване на основателно подозрение и пропорционалност), не е отворен за юридически лица, и е ограничен по отношение на налично облекчение.
От това следва, че българските закони, уреждащи тайното наблюдение, не отговарят напълно на изискването за “качество на правото” и са неспособни да запазят “намесата”, свързана със системата за тайно наблюдение в България, към това, което е “необходимо в едно демократично общество”. Следователно е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.
Трафични данни
В отделен раздел се анализира състоянието на системата за запазване и последващ достъп до трафични данни и съответствието на уредбата с ЕКПЧ.
Изводи (419 и сл.)
Въпреки че законите, уреждащи запазването на трафични данни и последващият достъп от органите са значително подобрени, след като Конституционният съд ги разгледа през 2015 г. след решението на СЕС по дело Digital Rights Ireland и др., тези закони все още не достигат минималните гаранции срещу произвола и злоупотребите, изисквани съгласно член 8 от Конвенцията в следните отношения:
а) процедурата за издаване на разрешение не изглежда в състояние да гарантира, че запазените данни за съобщенията са достъпни от органите единствено когато това е “необходимо в едно демократично общество”;
б) не са определени ясни срокове за унищожаване на данните, до които имат достъп органите в хода на наказателното производство;
в) не съществуват общодостъпни правила относно съхраняването, достъпа, разглеждането, използването, съобщаването и унищожаването на съобщителни данни, до които има достъп органите;
г) системата за надзор, както е организирана понастоящем, не изглежда способна ефективно да проверява злоупотребите;
д) договореностите за уведомяване, както функционират понастоящем, са твърде тесни;
е) не изглежда, че е налице ефективно средство за защита.
От това следва, че тези закони не отговарят напълно на изискването за качество на правото и са неспособни да гарантират съответствието на намесата, свързана със системата за запазване и достъп до данни в България с “необходимото в едно демократично общество”.
Следователно е налице нарушение и на член 8 от Конвенцията в това отношение.
Да не пропусна да ви поканя да видите решението само по себе си, структурата и аргументацията. Съдържанието в началото. Има решения и решения – това е от тези, които са в основата на стандартите по чл.8.
Съдия Йонко Грозев е в състава.
Едно много уместно и навременно интервю на Дневник/Светлана Георгиева с Александър Кашъмов – както по повод това решение, така и по повод решението на СГС срещу Борис Митов.
