След констатацията, че цензурирането на мрежата се разпространява, вместо щастливо да намалява, двама професори от Харвард (единият отскоро – в Оксфорд) са написали каква според тях трябва да бъде корпоративната политика при навлизане на такива пазари. (Разбира се, първо трябва да има корпоративна политика.)
Има универсални препоръки за всякакви лица и всякакви ситуации, като например: Ако компанията реши да не се съобрази с изисквания, изпълнението на които според нея е недопустим компромис с принципите и ценностите й, тя трябва да е готова да си понесе последиците – включително че може да бъде принудена да напусне този пазар. (Ако всеки реши, че изпълнението на определени изисквания е недопустим компромис, трябва да е готов да понесе последиците от отказа си.)
Разбира се, занимава ги въпросът как да работят в Китай и с Китай.
Човек би казал, че в днешния свят няма недопустими компромиси – ако гледаме на какво са склонни, за да са на мечтаните пазари.
Примерът с Гугъл направо стана христоматиен. Макар че, нито търсенето като продукт, нито Китай като държава, са много адекватни сами по себе си в този контекст. Просто са прекалено универсални и съответно казусът е радикален.
Според мен цензурата е много по-опасна в държава като България, където се предполага, че не съответства на водещи договорени с обществото принципи. В Китай принципът е ясен и не е скрит — политически въпрос с бизнес-етични импликации. Резултатите са скрити по един открит начин. В България всичко може да се търси и намира, но ако демократичната държава реши, че дадена информация може потенциално да наруши нечие спокойствие, привиква блогъри и чертае линии. Не знам защо, от от последното наистина ми е по-неприятно.
Представете си за миг, че Гугъл се опита и в България да каже “това – да, това – не”, за да се хареса на Румен Петков.
Щом може в Китай да си гарантира бизнеса на такава цена, значи може и в произволна страна, в това е проблемът. Дали за тях има недопустим компромис.