Творчеството на Оруел се свързва най-често с тоталитарните механизми за контрол, с подслушването и не-свободата.
Днес Нюзуик – като взема повод от прасето с червило, съответно без червило – ни връща към есето на Оруел за политиката и езика.
През 2008 в България има две отчетливи тенденции:
- политиците на високите нива започват да говорят (като цяло – некоректно обобщение, но се налага стил) все по-нервно до свадливо, по-безотговорно, по-арогантно, днес едно – утре обратното, на места не се търпи;
- поръчковата журналистика цъфти, на скорост се изграждат публични образи, възражда се новоговорът, двойните значения, пред очите ни се отстранява смисълът от думите, на места не се търпи.
Идват избори. Ако тенденциите се запазят, това ще е изборна кампания буквално без комуникация.
Тоталитаризъм ли е това или идиокрация?
Не предполагам, че нивото на политиците е било високо, а пък сега е ниско.
Предполагам, че по някакви причини водещи политически личности – едновременно и увличайки се един друг – се държат на моменти като хора без контрол на съзнанието върху речта (това по първа точка). А по втора точка, за медиите – съвсем нямам теория за точка втора.