На 12 януари 2016 г. стана известно решението на ЕСПЧ по делото Bărbulescu v Romania.
Делото се отнася до електронното наблюдение на служители от техните работодатели. Жалбоподателят е бил уволнен поради изпращане на лични съобщения чрез Yahoo Messenger в работно време от служебен компютър. За да установи това, работодателят е прегледал информацията на компютъра на служителя на съответното работно място, което служителят твърди, че е неоправдано нарушаване на правото му на личен живот.
ЕСПЧ обсъжда дали Румъния е изпълнила позитивното си задължение да защити правото на личен живот. Според практиката на ЕСПЧ достъпът до лична кореспонденция от страна на работодателя представлява намеса в личния живот – за телефонни разговори и електронна поща това е установено в решенията Halford v UK (1997) и Copland v UK (2007). В новото решение Съдът не установява нарушение на член 8 от Европейската конвенция за правата на човека, въпреки че отново констатира намеса в личния живот.
Като не отменя стандартите и изводите, известни от посочените две решения, в този случай ЕСПЧ решава, че в конкретния случай намесата е оправдана. Както посочват коментатори, решението не дава на работодателите карт бланш да поставят своите служители под наблюдение – има случаи, когато такова наблюдение е оправдано, и случаи, когато това не е така: значението на решението е да даде ориентир за разделителната линия между тези две категории.
Основният въпрос е имат ли служителите разумно очакване за защита на личната неприкосновеност онлайн. Съдът приема, че има такова очакване, когато работодателят изрично е позволил да се използва телефон или компютър за лични цели (Halford), или когато има толерантност към такова използване (Copland) – съществената разлика в румънския казус е, че работодателят е забранил изрично такова използване. Според Съда не е необосновано работодателят да иска да се увери, че служителите изпълняват задълженията си в работно време.
Все пак, решението се оценява като незадоволително по две причини – недостатъчното обосноваване на изводите и по-високите стандарти, съществуващи според правото на ЕС. Знаели ли са служителите за наблюдението? Трябва ли да има конкретна причина за забраната да се използва служебната инфраструктура за лични разговори – или това е принципно допустимо? Защо е разкрита самоличността на другите участници в разговорите? Дали намесата е необходима и на какво основание (правата на другите?) Дали е пропорционална?
Смята се, че практиката на Съда на ЕС изисква информиране на гражданите за установено наблюдение – в каква степен това е налице?
В особеното си мнение съдия съдия Pinto де Albuquerque приема, че има нарушение на чл.8 ЕКПЧ. Според него е необходима политика – а не обща забрана – за използване на инфраструктурата на работното място, в частност за интернет комуникации. Няма данни, че подобна политика съществува и е известна на служителя. Според особеното мнение въпросът е важен и заслужава по-прецизно разглеждане.
Медиите отразиха решението със заглавия, че работодателят има право да следи комуникациите на работното място – но всъщност съобщението не е точно такова. Човек прекарва часове на работното си място и там не загубва правото си на личен живот. Ето защо общи (бланкетни) забрани би трябвало да са необосновани и непропорционални.
Преобладаващите оценки са, че решението Барбулеску не е звездният час на ЕСПЧ (Is Workplace Privacy Dead? Comments on the Barbulescu judgment, Surveillance of Internet usage) и не е последната дума по отношение на защитата на личния живот на работното място.
