Viacom v YouTube – хубаво дело за един милиард долара. Viacom съди YouTube за нарушение на права. Защитата на Google, а също и проф. Лесиг още през 2007 в началото на делото казаха, че не може да се работи с предварителен мониторинг на всеки клип.
NYT проследява развитието на делото до 2010. Новината от вчера е, че има решение на федерален съдия, според което Google/ YouTube не носи отговорност за съдържание, генерирано от потребителите, ако се съобразява с този закон (или с “DMCA 512(c) safe harbor”). Viacom ще обжалва.
Според експерти, решението в полза на YouTube показва, че американската система с нотификациите действа ефективно. YouTube има право и възможност за контрол, но не и преди носителите на права да изпратят конкретна информация за какво предполагаемо нарушение става дума.
А тук Читанката я “разбиват”, “удрят”, “ликвидират” и “унищожават”. Така прекратяват достъпа включително до съдържание, което е за публичния домейн – и вече е положен труд да се цифровизира.
Впрочем идеите на Лорънс Лесиг за свободното съдържание и свободната култура са провокирани от удивлението на един баща, че децата му не са чели основни произведения от американската литература, и сблъсъка му с американското авторско право, когато решава да качи произведенията в интернет. Точно тогава срокът на защита на авторското право в САЩ е удължен не без натиск от страна на големите производители на съдържание (Дисни) – и Лесиг обявява известната си война на Мики Маус. Накратко, големите печелят, Лесиг губи битката, бащите чакат да изтече новият срок.
Вижда се, бизнес интересите са едно, а общественият интерес от достъпно цифрово съдържание – друго. Държавата трябва да си дава сметка какво точно разбива, като разбива Читанката. Колекцията може да се развива (1) през отвореното съдържание и (2) през подкрепата за уреждане на някои права. Има най-различни идеи (Григор , Вени).
Иначе – вярно – ще заприлича на 451 по Фаренхайт.