Медийно право

На 2 февруари 2016 г. стана известно ново решение на Съда за правата на човека, което се отнася до отговорността на сайтовете за коментарите онлайн – делото е Magyar Tartalomszolgáltatók Egyesülete and Index.hu Zrt v. Hungary .

Решението е второ след  Delfi AS v. Estonia,  в което ЕСПЧ се произнесе, че се носи отговорност за враждебна реч в коментари онлайн и наложената от естонските съдилища санкция на собственика на сайта не е нарушение на чл.10 ЕКПЧ.

В новото решение ЕСПЧ заема обратна позиция и констатира нарушение на свободата на изразяване.

Делото се води от компанията Index.hu, която има новинарски портали в Унгария, и МТЕ, Асоциацията на доставчиците на онлайн съдържание.  Порталите имат политика за форумите:  вулгарни, агресивни и незаконни коментари се заличават. Форумите са немодерирани.

В коментари  е засегната агенция за недвижими имоти. Веднага щом научава, собственикът на сайта премахва коментарите. Въпреки това засегнатата агенция се обръща към съда. Апелативният съд приема, че актът, въвеждащ Директивата за електронната търговия,  не се прилага, защото условната неотговорност се отнася само за електронни търговци. Въпросът стига дори до Конституционния съд, но не се установява противоконституционност.

Пред ЕСПЧ жалбоподателите твърдят, че санкцията има смразяващ ефект, че модерирането би било неопрадвана икономическа тежест за интернет изданията, че премахването при уведомяване   е адекватна система за защита на правата на другите. Правителството твърди, че националните съдилища са действали по начин, отговарящ на принципите, установени в член 10 от Конвенцията, коментарите са безспорно незаконни  и прилаганите санкции не са   несъразмерни.

Съдът приема, че намеса в свободата на изразяване  е налице.   Също така приема, че намесата има законово основание в унгарското законодателство, както  и  легитимни цели в светлината на  член 10.2 ЕКПЧ. Основният обсъждан въпрос е дали намесата е   необходима в едно демократично общество.

Като напомня значението на интернет, от една страна, и важността на защитата на доброто име, от друга, ЕСПЧ потвърждава, че правата заслужават еднакво уважение (т.59). По-нататък Съдът приема, че не става дума за отговорност на издател – но въпреки това собствениците на сайтовете трябва да имат своите задължения и отговорности – като обаче поради особения характер на интернет  тези задължения и отговорности могат да се различават в известна степен от тези на традиционния издател, по-специално относно съдържанието, генерирано от трети лица (т.62).

Съдът обсъжда значението на засягането на доброто име на юридическо лице и приема, че има разлика между  интересите на една компания и доброто име на физическо лице.  Търговските интереси нямат същото морално измерение, казва Съдът, поради което  държавите имат по-широка зона на преценка по отношение на механизмите, които предоставят,  за защита на юридическите лица от твърдения, които има опасност да навредят на доброто им име (т.66).

Прилагат се  критериите за баланс между правата по чл.8 и чл.10, изведени в решенията Von Hannover  2012 г.  и Axel Springer, но заедно с това и специфични критерии, изведени за   интернет в решението Delfi, като:  характер и контекст на коментарите,  дали коментарите веднага са премахнати и какви са ефектите от тях (т.69).

• За конкретните коментари се установява, че са негативни и дори някои от тях – вулгарни, но според Съда  “макар и принадлежащи към стил от   нисък регистър, такива изрази са често срещани онлайн”.
• Съдът напомня и известното решение Jersild, според което наказание на журналист за подпомагане на разпространението на изявления, направени от друг човек в интервю,  би ограничило сериозно ролята на медиите за обсъждане на въпроси от обществен интерес (т.79).
• Взема се предвид, че коментарите са незабавно отстранени – макар че самата агенция дори не е поискала отстраняването им, а се е обърнала направо към съда.
• Унгарските съдилища не са обсъдили баланса между ограничаването на свободата на изразяване в интернет и интереса на засегнатото търговско дружество. Само този факт според ЕСПЧ поставя под въпрос адекватността на защитата на свободата на изразяване  на жалбоподателите  на национално ниво (т.88).
• В допълнение Съдът не вижда защо да не се прилага системата на уведомяването, която дава ефективна защита на доброто име – наистина не винаги, например по-бърза реакция е необходима при враждебна реч и  директни заплахи за физическата неприкосновеност на физически лица,  но в конкретния случай няма такива (т.91).

Посочените по-горе съображения са достатъчни за Съда да заключи, че е налице нарушение на член 10 от Конвенцията.

Дали свободата на изразяване онлайн е в контранастъпление след решението Delfi, питат коментатори. Съдия  Egidijus Kūris изрично  съобщава, че тази стъпка назад не трябва да се разглежда като отклонение от принципите, приети от съда в решението Delfi. 

След решението Delfi  знаем, че ЕСПЧ смята, че има случаи, в които се носи отговорност от сайтовете за коментари на трети лица във форумите.

След решението  Index.hu знаем, че ЕСПЧ смята, че има случаи, в които не се носи отговорност от сайтовете, но сме предупредени да не свикваме с тази мисъл.

На 12 януари 2016 г. стана известно решението на ЕСПЧ по делото Bărbulescu v Romania.

Делото се отнася до електронното наблюдение на служители от техните работодатели. Жалбоподателят е бил уволнен поради изпращане на лични съобщения чрез Yahoo Messenger  в работно време от служебен компютър. За да установи това, работодателят е прегледал информацията на компютъра на служителя на съответното работно място, което служителят твърди, че е неоправдано нарушаване на правото му на личен живот.

ЕСПЧ обсъжда дали Румъния е изпълнила позитивното си задължение да защити правото   на личен живот. Според практиката  на ЕСПЧ достъпът до лична кореспонденция от страна на работодателя представлява намеса в   личния живот – за телефонни разговори и електронна поща това е установено в решенията Halford v UK (1997) и  Copland v UK (2007).  В новото решение Съдът не установява нарушение на член 8 от Европейската конвенция за правата на човека, въпреки че отново констатира намеса в личния живот.

Като не отменя стандартите и изводите, известни от посочените две решения, в този случай ЕСПЧ решава, че в конкретния случай намесата е оправдана. Както посочват коментатори, решението не дава на работодателите карт бланш да поставят своите служители под наблюдение – има  случаи, когато такова наблюдение е оправдано,   и случаи, когато това не е така: значението на решението е да даде ориентир за  разделителната линия   между тези две категории.

Основният въпрос е имат ли служителите разумно очакване за защита на личната неприкосновеност онлайн. Съдът приема, че има такова очакване, когато работодателят изрично е позволил да се използва  телефон  или компютър  за лични цели (Halford), или когато има толерантност към такова използване (Copland) – съществената разлика в румънския казус е, че работодателят е забранил изрично  такова използване. Според Съда не е необосновано работодателят да иска  да се увери, че служителите изпълняват задълженията си в работно време.

Все пак, решението се оценява като незадоволително по две причини – недостатъчното обосноваване на изводите и по-високите стандарти, съществуващи според правото на ЕС. Знаели ли са служителите за наблюдението? Трябва ли да има конкретна причина за забраната да се използва служебната инфраструктура за лични разговори – или това е принципно допустимо? Защо е разкрита самоличността на другите участници в разговорите? Дали намесата е необходима и на какво основание (правата на другите?) Дали е пропорционална?

Смята се, че практиката на Съда на ЕС изисква информиране на гражданите за установено наблюдение – в каква степен това е налице?

В особеното си мнение   съдия съдия Pinto де Albuquerque приема, че има нарушение на чл.8 ЕКПЧ. Според него е необходима политика – а не обща забрана – за използване на инфраструктурата на работното място, в частност за интернет комуникации. Няма данни, че подобна политика съществува и е известна на служителя. Според особеното мнение въпросът е важен и заслужава по-прецизно разглеждане.

Медиите отразиха решението със заглавия, че работодателят има право да следи комуникациите на работното място – но всъщност съобщението не е точно такова. Човек прекарва часове на работното си място и там не загубва правото си на личен живот. Ето защо общи (бланкетни) забрани би трябвало да са необосновани и непропорционални.

Преобладаващите оценки са, че  решението Барбулеску не е звездният час на ЕСПЧ (Is Workplace Privacy Dead? Comments on the Barbulescu judgment,   Surveillance of Internet usage) и  не е последната дума по отношение на защитата на личния живот на работното място.

Стана известно решението на Съда за правата на човека по делото Cengiz and Others v. Turkey.

Както и в предходни дела срещу Турция пред ЕСПЧ, предмет на обсъждане са правата на гражданите при блокиране на YouTube.

В    решението  по делото Yıldırım v. Turkey  се обсъждаше невъзможността за достъп до сайтовете на Google.

В решението по делото  Akdeniz v. Turkey  се обсъждаше блокиране на достъп до музикални сайтове.

В поредното дело въпросът е дали блокирането на достъпа до YouTube е нарушение на чл.10 от Конвенцията (свобода на изразяване). Трима професори – Ченгиз, Акдениз и Алтъпърмак –    се обръщат към ЕСПЧ заради нарушаване на свободата им на достъп до информация.По време на блокирането на YouTube, наложено засягане на паметта на Ататюрк, което е престъпление по турското право, професорите са информирали властите, че сайтът е източник на разнообразна информация, включително и по политически въпроси. Блокирането е било в сила от 2008 до 2010 година.

Съдът е установил, че забраната за достъп представлява намеса в правото на жалбоподателите на свобода на изразяване. По-нататък, прилагайки теста за пропорционалност, Съдът изследва дали намесата има законово основание и  дава отрицателен отговор –   няма законово основание в турското законодателство  за забрана на достъпа до цялата информация на определен уебсайт.

Нарушение на чл.10 ЕКПЧ.