Медийно право

От Бойко Боев,  старши експерт в Article 19.

Медиите носят отговорност за клеветнически изявления на трети лица. Затова преди публикация те следва да проверяват верността на тези изявления. В края на юни Европейският съд обаче прие в решението си по делото Axel Springer AG v. Germany (no. 2) (no. 48311/10), че съществуват изключения от това правило.

Жалбодателят, издател на ежедневника Билд, твърди, че съдебна забрана за публикуване на части от статия е в нарушение на правото му на свобода на изразяване. Въпросната статия се отнася до назначението на бившия канцлер Шрьодер за председател на германо-руски консорциум, създаден за построяването на тръбопровод за доставка на руски газ до Западна Европа.

Статията включва разсъждения на лидер от опозицията, според когото  г-н Шрьодер се е възползвал от положението си, докато е бил начело на правителството, за да осигури назначението си след края на политическата си кариера.

Решението на германския съд е било постановено по искане на г-н Шрьодер,  след като съдиите са намерили, че въпросните части от статията, която издателят е подготвял за публикуване, съдържат клеветнически твърдения. Според съдиите, медията може да публикува изявленията на лидера на опозицията само след като е установила, че те отговарят на истината и след получаването на отговор от г-н Шрьодер.

Европейският съд намери нарушение на правото на свобода на изразяване на жалбоподателя, тък като не се съгласи с германския съд, че спирането на публикацията отговаря на изискванията за необходимост в демократичното общество. От значение за Съда са:  общественият интерес от предмета на статията; фактът, че тя се отнася до висш държавник и съдържа разсъждения на представител на опозицията;   ефектът  на забраната за публикацията върху свободата на словото.

Според Съда, авторът на публикацията е действал професионално. В случая интерес представлява стандартът, приет от европейските съдии, за отговорността на медиите по отношение на изявления на трети лица. Той се базира на следните принципи:

• От медиите не може да се изисква да проверяват във всички случаи верността на твърденията на трети лица.
• Когато е налице фактическо твърдение за извършването на престъпление, медиите трябва да направят проверка.
• Когато обаче се повдигат риторични въпроси от трето лице на основата на факти, тогава не е задължително да бъде направена проверка от страна на медиите.

Съдът прие за съществени следните обстоятелства в конкретния случай:

• Фактите в статията са били познати;
• Фактите са се отнасяли до въпрос от обществен интерес;
• Въпросите са повдигнати от политик, който е народен представител;
• Позицията на политика е получена в интервю, което независимо дали е могло да бъде редактирано впоследствие, преставлява една от най-важните средства на пресата, с които упражнява ролята си на обществено “куче-пазач”;
• Шрьодер е можел да започне дело срещу автора на изявленията, а не срещу вестника.

В заключение Съдът постанови, че наказването на журналист за подпомагане на разпростанението на твърдения, направени от лице в интервю,  може сериозно да затрудни допринасянето на пресата за обсъждането на въпроси от обществен интерес и затова може да бъде допуснато само при наличието на сериозни причини.

Друг съществен въпрос по това дело е дали журналистите трябва да получат задължително отговор от засегнатите лица преди публикуването на статиите си.

Съдът не се произнесе принципно по този въпрос, а разгледа какво е било поведението на автора на статията в конкретния случай. Европейските съдии се задоволиха с твърдението, че авторът е потърсил безуспешно отговор от Шрьодер. Дали наистина е било така? За Съда от значение са пропускът на германските съдии да разгледат това твърдение на журналиста и мълчанието на правителството по въпроса.

Поради това съдиите в Страсбург приемат, че в конкретния случай журналистът е направил усилие да потърси отговор.

Фотографиране, филмиране, записване.

Важни теми за медиите – важни и в светлината на проекта за нов Наказателен кодекс.

Съдът за правата на човека действа от години за създаване на стандарти в тази област. С променлив успех понякога, съдейки по сагата Von Hannover  и Print Zeitungsverlag.

Стана известно решението по делото De la Flor Cabrera v Spain (10764/09), което се отнася до видеозаписи и защитата на правото на лична неприкосновеност.

Гражданинът Кабрера е ударен от кола, докато се разхожда  с велосипед. След инцидента Кабрера завежда граждански иск за обезщетение срещу водача и твърди, че вследствие на инцидента има посттравматично стресово разстройство и страх от подобни дейности. По време на процеса застрахователната компания предоставя като доказателство видеозапис, който показва Кабрера да кара мотоциклет. Клиповете са записани без знанието на лицето от частни детективи, наети от застрахователя. Кабрера получава обезщетение, но по-малко от исканото и завежда граждански иск за вреди срещу застрахователното дружество за нарушение на правото му на личен живот. След като губи делото, се обръща към Съда в Страсбург, като твърди нарушение на чл.8 Конвенцията (право на неприкосновеност на личния живот).

Съдът напомня, че личен живот няма изчерпателно определение, но във всички случаи става дума за информация, която едно лице е разумно да очаква, че не може да бъде публикувана без негово съгласие. Публикуването на снимка и на видеозапис е намеса.[30]

Нещо повече, самото заснемане е намеса и лицето има право на контрол върху такива актове, тъй като в противен случай образът може да бъде използван в бъдеще. Това е изяснено в решението Reklos Davourlis v Greece: заснемането е самостоятелно нарушение. [31]

Държавата има задължение не само да се въздържа от намеса в личния живот на гражданите, но и активно да съдейства  за защита на правото им на личен живот по отношение на трети лица. Естеството на действията на държавата и изборът на мерки са в зоната на преценка на държавата. [32-34]

В конкретния случай намесата се състои в а)заснемане и б) предоставяне на видеозаписа на съда по гражданско дело. Съдът трябва да прецени дали при липса на публично разпространение решението на националния съд е в нарушение на чл.8.

Съдът взема предвид, че

1. Правото на личен живот не е неограничено право, то може да бъде ограничавано в защита на други конституционни права или интереси.

2. Лицето е било на обществено място. [37]

3. Заснемането е законно, от агенция с разрешение за такава дейност, вписана в съответен регистър.

4. Видеозаписи и доклади на частни детективи се допускат като доказателство в съдебен процес според испанския ГПК. [39]

5. Снимките са направени с цел и са използвани единствено като доказателство пред съда.[35]

6. Налице е оправдан обществен интерес от справедлив съдебен процес. Записаните изображения са били предназначени да представят пред съда доказателство, че Кабрера е способен и след инцидента да управлява моторни превозни средства, обратно на собствените му твърдения пред съда, и извън това не са обсъждани обстоятелства от частен характер. [40]

И с оглед зоната на национална преценка решението е, че  намесата в правото на неприкосновеност на личния живот не е несъразмерна с оглед на изискванията на член 8 от Конвенцията и не е налице нарушение на тази разпоредба от Конвенцията. [42]

Решението Cabrera  показва

•  как според ЕСПЧ се действа  при балансиране на   право на лична неприкосновеност и интереса от  справедливо правосъдие;

• при какви обстоятелства намесата е допустима – но   при  законно събиране на информация.  В български условия   при наличието на 339а НК ситуацията е различна. Други решения  на ЕСПЧ  съдържат повече ориентири, относими към нея.
  

*

На 27 май 2014 г. втори състав на Европейският съд за правата на човека се произнесе по дело Mustafa Erdoğan and others v Turkey , касаещо академичната свободата и правото да се критикуват решения на съда. Решението обяснява връзките между „академична свобода“ и „свобода на изразяване“ и подчертава, че „академичната свобода“ са ползва с най-голяма защита дори когато става дума за споделяне на мнения пред широката аудитория. Макар че Съдът отново подчерта, че защитата на доброто име на съдиите е важно за функционирането на правовата държава, в това дело е защитено правото на мнение на професор по конституционно право, който счита, че конституционните съдии в Турция са некомпетентни и политически зависими.

Делото

Жалбата в Страсбург е подадена от турски професор по конституционно право и от редактора и издателя на списание, които се оплакват от осъждане за клевета и обида. Поводът е публикация на професора, в която той критикува решението на конституционния съд за закриване на политическата партия на Добродетелта.
Припомняме, че въпросната партия беше парламентарно представена в края на деветдесетте. Тъй като тя беше ислямистка, участието й в политиката беше възприемано като предизвикателство за светските устои на турската държава. Някои изказвания на нейни членове и отказът на заместник-председателката й да заседава в парламента без забрадка имаха силен обществен отзвук.

През 2001 г. по искане на прокуратурата Конституционният съд закри партията и ограничи правото на нейни членове да участват в политическия живот, намирайки противоречия с разпоредбите на конституцията, които защитават светската власт в страната.
Решението на Конституционния съд, което било очаквано с нетърпение от обществото в продължение на няколко години, предизвиква широко обсъждане. Професорът по конституционно право се включва в този дебат като пише статия, в която критикува решението като излага правни и политически аргументи за това, позовавайки се включително на практиката на Европейския съд. След публикацията всички конституционни съдии подават граждански иск срещу автора, редактора и издателя на списанието, твърдейки, че статията е засегнала честта и достойнството им като съдии.
Първоинстанционният съд в Анкара намира, че правото на добро име на конституционните съдии е било нарушени, посочвайки части в статията, в които авторът говори за натиск върху съда от страна на военните в Турция и поставя под въпрос професионалните качества и интелектуални възможности на съдиите. Ответниците са осъдени да платят обезщетение. Тази присъда е потвърдена от второинстанционния съд.

Решение

Европейският съд намира, че е налице вмешателство в правото на жалбоподателите на свобода на изразяване и че то е основано на закона и преследва законосъобразна цел – защита на достойнството и правата на другите.
Въпросът, който съдиите изследват, е дали въпросното вмешателство е било „необходимо в демократичното общество“. Съдът изтъква, че свободата на изразяване е една от главните основи на демократичното общество и едно от основните условия за неговия прогрес и за личното развитие на всеки човек. Това право се прилага към идеи и информация, които са обидни, шокиращи или смущаващи. Съдът подчертава, че трябва да се прави разлика между фактически и оценъчни твърдения. Признавайки свободата на националните органи на преценка, европейските съдии изследват доколко първите са установили справедлив баланс между правото на свобода на изразяване и достойнство.

Съдът отбелязва, че критерият за баланс между двете права е установен в делото Axel Sringer AG v Germany. От значение са:

1.) допринася ли словото към дебат от обществен интерес?,

2.) колко познато е засегното лице и какъв е предметът на публикацията?,

3.) какво е било поведението на засегнатото лице?,

4.) какъв е бил методът за получаване на информацията и нейната проверка?,

5.) какви са съдържанието, формата и последиците от публикацията?,

6.) каква е тежестта на наложената санкция.
Съдът намира, че предметът на публикацията – функционирането на съдебната система – е от обществен интерес. Статията допринася за съществуващия обществен дебат. Засегнати са правата на съдии, чиято професионална компетентност и независимост са поставени под въпрос. Едновременно с това Съдът отбелязва, че авторът на публикацията е професор по право и като такъв е изразил академичната си свобода. Съдът посочва:
„. . . [A]кадемичната свобода на изследвания и обучение трябва да гарантира свободата на изразяване и на действие, свободата на разпространение на информация и свободата на провеждане на изследвания и разпространение на знания и истина без ограничения. . . .Затова практиката на Съда изисква всяко ограничение да бъде подложено на щателно и критично разглеждане. . . Тази свобода обаче не се ограничава само до академични или научни изследвания, а включва също и правото на академичните дейци на свобода да изразят свободно своите възгледи и мнения, дори когато те са спорни или непопулярни, в сферата на техните изследвания, професионални знания и компетенции. Това може да включва и разглеждането на функционирането на обществените институции на определена политическа система или критики срещу тях.” [aбз. 40]
Съдът приема, че възможностите за критиката срещу служебните действия на представителите на съдебната система са по-големи от тези на обикновените граждани. Едновременно с това, с оглед значението на съда в правовата държава, те трябва да бъдат защитени от атаки, които са неоснователни. Съдът отбелязва, че трябва да се направи разлика между критика и обида. Анализирайки използваните изрази, европейските съдии приемат, че те могат да бъдат възприети като обидни, но едновременно с това намира, че същите са оценъчни твърдения и се основават на факти – анализа на решението на Конституционния съд.
Съдът намира, че националните съдии не са направили разлика между фактически и оценъчни твърдения и не са оценили дали жалбоподателите са действали с оглед на своите задължения и отговорности и дали статията е публикувана добронамерено. Те не са изследвали въпросните изрази в контекста им – забраната на Партията на Добродетелността и разпаления дебат, който последвал от това – и по този начин са пропуснали да оценят правилно стиловите особености на речта. Съдът не намира, че е налице произволна лична атака над съдиите. С оглед това, европейските съдии заключават, че не са налице достатъчни основания за това, че вмешателството в свободата на изразяване е било необходимо в демократичното общество и приемат че е налице нарушение на член 10 от Конвенцията.
Съдиите Sajó, Vučinič и Kūris представят свои мотиви. Според тях, мнозинството не е изяснило концепцията и принципите на академичната свобода. Те отбелязват, че правото на академична свобода се отнася не само до дебати в научни издания, дебати в учебните институции и обучение. Тъй като това право е защитено от член 10 на Конвенцията, то обхваща както мненията, които академичните дейци разменят помежду си, така и тези, които те споделят пред широката публика.
Съдиите признават, че степента на защита на академичната свобода, особено по отношение на изразяването й пред широка публика, не може да бъде напълно обяснено чрез някое от известните основания за защита на свободата на изразяване. Значението, основанието и обхвата на академичната свобода като правна концепция не са установени, макар традиционно тя да се възприема като важен елемент на университетската автономия и автономията на учените.
Според тези съдии, гарантирането на академична свобода за споделяне на мнения пред широка публика не се обуславя само от нуждите на демократичното общество, но и заради развитието на познанието, знанието и науката. Тримата съдии посочват:

Няма “китайска стена” между науката и демократичното общество. Точно обратното, няма демократично общество без свободна наука и свободни учени. Тази взаимовръзка е особено силна в контекста на социалните науки и правото, където научният дискурс спомага за информирането на обществото за отнасящи се до него теми, включително тези, които се отнасят пряко до управлението и политиката. . . Принципно погледнато, приносът на социалните и правните изследвания към обществения дебат и мненията, които университетските дейци споделят пред широката публика на основата на своите изследвания, професионални познания и компетентност, изисква най-висока степен на защита от член 10.

Съдиите смятат, че защитата на свободата на изразяване зависи от това дали съществува “академичен елемент” в коментарите или изявленията, които засягат лични права. Тъй като до този момент Европейският съд не се е произнасял как да бъде определяно дали се касае за упражняване на академична свобода или свобода на изразяване, тримата съдии предлагат тест за оценка. Той включва следните елементи: а) дали изявлението е направено от университетски деятел?, b) дали изявленията се отнасят към изследванията на въпросното лице?, c) дали заключенията или мненията са основани на професионалните познания и компетентност на конкретното лице?. Ако са налице тези условия, спорното твърдение се ползва с най-голяма защита от страна на член 10. Къде и как е била направено твърдението има вторично допълнително значение и понякога това не е от решително значение.
Тримата съдии отдават значение на фактът, че изявленията са направени от професор по конституционно право в негов научен анализ на решение на конституционния съд. Професорът е изразил мнението си за личността на някои съдии на основата на своя професионален анализ. Според съдиите това е информирано мнение – не в смисъл, че е фактически правилно, а бе почива на изследване и факти. Националните съдилища са направили грешка като не са взели предвид тези особености при анализа на пропорционалността на вмешателството.

Коментар

Европейският съд доразвива концепцията за академичната свобода, приемайки, че тази свобода се отнася не само до обмяна на мнение между академични дейци, но и в случаите, когато последните споделят професионалното си мнение пред широката публика. Всички съдии са на мнение, че академичната свобода се ползва с най-висока защита от член 10. В мотивите на трима от съдиите предлага тест за разграничение между академична свобода и свобода на изразяване.
Макар Съдът да препраща към теста от делото Axel Sringer AG v Germany за баланс между правото на свобода на изразяване и правото на добро име, анализът на решението показва, че акцентът е върху характера на речта, а не върху частите на въпросния тест. Ако речта е израз на академична свобода, Съдът счита, че балансът между правото на свободата на изразяване и правото на добро име клони към първото. Ако е налице оценъчно твърдение, за Съда е от значение дали то почива на факти. В този смисъл е налице потвърждаване на теста от делото Лингенс срещу Австрия.
По отношение на академичната свобода заслужават да бъдат споменати препратките на Съда към Препоръка CM/Rec (2012)7 на Комитета на Министрите на Съвета на Европа, отнасяща се до отговорността на публичните органи по отношение на академичната свобода и университетската автономия и Препоръка R (2000) 8 на Комитета на Министри на Съвета на Европа за изследователската мисия на университетите и Препоръка 1762 (2006) на Парламентарната Асамблея на Европа за академичната свобода и университетска автономия.
За отбелязване е, че академичната свобода е гарантирана от член 13 от Хартата за Основни права на Европейския съюз, която за разлика от член 10 от Конвенцията изрично защитава свободата на изкуствата и на науките: “Изкуствата и научните изследвания са свободни. Академичната свобода се зачита.”

Изследване на понятието и значението на академичната свобода вижте също:
J. VRIELINK, P. LEMMENS, S. PARMENTIER and the LERU working group on Human Rights, Academic Freedom as a Fundamental Right

League of European Research Universities, Leuven, 2010.

Материалът е предоставен от автора за блога Медийно право.

Боев, Б. ЕСПЧ: за академичната свобода и правото да се критикуват решения на съда. (2 юни 2014). в: Медийно право:  https://nellyo.wordpress.com/2014/06/02/echr-15/

В решението  Print Zeitungsverlag GmbH v. Austria  Съдът за правата на човека прилага стандартите за защита на личния живот по чл.8 ЕКПЧ, изведени в решенията Von Хановер (№ 2) и Axel Springer .

Особеността е в това, че стандартите   са приложени в казус, отнасящ се до засягане на доброто име. Смята се, че това е първият подобен случай в практиката на Съда.

В безплатен седмичник, издаван в Тирол, Австрия, е публикувана статия, цитираща анонимно писмо с твърдения за двама местни политици, които те намират за засягащи доброто им име. Съдът се произнася в тяхна полза, решението е потвърдено и издателят се обръща към Съда за правата на човека за установяване на  нарушение на чл.10 ЕКПЧ.

Съдът обсъжда баланса между правото на добро име и свободата на изразяване в следната поредност:

• Представлява ли публикацията принос към обсъждане на въпрос от обществен интерес. Отговорът е положителен.
  
• Известни ли са лицата на обществеността. Като председател на туристическата асоциация и съответно член на общинския съвет лицата са известни.
  
• Предходна информация за лицата. Съдът приема, че преди публикацията няма предходни обвинения или данни за нарушения на лицата.
  
• Mетод на събиране и проверка на достоверността на информацията. Издателят не твърди, че информацията е вярна, а че е вярно цитирана и безпристрастно представена. Австрийските съдилища смятат, че в този случай е необходимо по-обстойно аргументиране защо съществува преобладаващ обществен интерес от представяне на анонимни твърдения. ЕСПЧ вече е приемал – и това е казано изрично в решението – че  санкциониране на журналист за разпространение на твърдения на трети лица би увредило приноса на пресата към дебати от значим обществен интерес (Jersild v. Denmark, Thoma v. Luxembourg, Verlagsgruppe News GmbH v. Austria).  Могат да се цитират и анонимни твърдения (Albert-Engelmann-Gesellschaft mbH,  § 32), стига те да имат достатъчна фактическа основа. В случая Съдът приема, че  липсва достатъчна фактическа основа (контекст, предходни данни), поради което границите на допустимото отразяване са преминати.
  

• Cъдържание, форма и последици. Публикацията се е отразила негативно върху живота и практикуването на професията на лицата.
  
• Санкция. Наложената санкция от австрийския съд не е непропорционална.
  

Заключението на ЕСПЧ е, че няма нарушение на чл.10 Конвенцията.

Коментарите: решението е изненадващо и неочаквано зле аргументирано, необосновано прилага едни стандарти в друг контекст, не създава яснота относно стандартите на отговорната журналистика и приема за възможно една безпристрастна публикация по въпрос от значим обществен интерес да се санкционира.

С решение Pentikäinen v. Finland от 4 февруари 2014 г., Съдът за правата на човека реши, че осъждането на финландски фотожурналист за неподчинение на полицията при отразяване на протести не е нарушило правото му на свободно изразяване.

Журналист отразява протести, които прерастват в насилие . Полицията издава заповед всички да напуснат зоната. Група демонстранти остават в района, включително фоторепортерът г-н Pentikäinen. Той има опознавателни знаци като работещ в медия и обяснява на полицията, че отразява събитието. Въпреки това го арестуват на общо основание за неподчинение на заповедта на полицията.

Пред ЕСПЧ г-н Pentikäinen твърди, че има нарушение на правата му по ЕКПЧ, тъй като той е бил възпрепятстван да върши работата си като журналист. Съдът намира, че: има намеса, намесата е била предвидена от закона, има легитимни цели (защита на обществената безопасност и предотвратяване на безредици и престъпления), необходима е в едно демократично общество. Журналистът не е бил възпрепятстван да снима, оборудване или снимки не са били конфискувани.

Съдът приема обаче, че фактът, че жалбоподателят е  журналист, не му дава по-голямо право да остане в зоната , отколкото на другите хора.

Особено мнение на двама съдии (George Nicolaou,Vincent A. De Gaetano): дава му право. Налице са ограничения на свободата на изразяване чрез неговия арест, задържане, съдебно преследване и осъждане за престъпление, докато той изпълнява задълженията си в обществен интерес .

За смутените от решението Делфи срещу Естония  на ЕСПЧ  има отлична новина.  Вчера по предвидения ред е взето решение  делото да се гледа в Голямата камара.

Дали е възможно според Съда  Конвенцията да изисква от посредника поведение, което Директивата за електронна търговия изглежда, че не изисква.

А на принцесата фон Хановер е отказано ново гледане. Според решението Каролине фон Хановер срещу Германия  (№3)  от септември 2013  няма нарушение на чл.8 от Конвенцията.  Преди две години при голям обществен и медиен интерес Голямата камара се занима с принцесата по предходното й дело и изясни стандарта за обществено място.

На 28 ноември 2013 стана известно решението по делото Österreichische Vereinigung zur Erhaltung, Stärkung und Schaffung eines wirtschaftlich gesunden land- und forstwirt­schaftlichen Grundbesitzes v. Austria.

Жалбоподател е австрийска неправителствена организация (OVESSG), която проучва влиянието на прехвърлянето на собствеността на земеделски земи и горски фондове. Във връзка с това изисква от публичната администрация в Тирол информация за извършените прехвърляния и получава отказ.

Искането към Съда в Страсбург е за установяване на нарушение по чл.10 ЕКПЧ – свобода на информацията – поради отказан достъп до обществена информация.

Австрия защитава тезата, че държавата няма позитивно задължение по чл.10 ЕКПЧ  да предоставя достъп.

Според Съда гражданите имат право да получават информация от обществен интерес. Не само медиите, обществените организации също могат да създават форуми за обществени дебати. В случая организацията изисква информация с цел анализ и коментари по законопроект.

Естествено в решението се обсъжда правото на достъп до информация в контекста на чл.10 ЕКПЧ.  Съдът се позовава на практиката си относно  взаимодействието между  институциите, които притежават информационен монопол,   и правото на достъп до информация в обществен интерес  (§ 41) ( Társaság a Szabadságjogokért v. Hungary,  Youth Initiative for Human Rights v. Serbia).

Съдът приема, че съответната публична администрация (комисия) в Тирол притежава информационен монопол по отношение на решенията си. Отказът прави невъзможно за организацията OVESSG да проведе анализ и да участва ефективно в законодателния процес.

По тази причина отказът за предоставяне на информация е намеса, която не може да се приеме за необходима в едно демократично общество. Нарушение на чл. 10.

Стана известно решението на Съда за правата на човека в Страсбург по делото Ungváry and Irodalom Kft v Hungary.

Единият жалбоподател е историк, другият е издател на политически седмичник.  Темата е Държавна сигурност.  Ungváry пише за  член на Конституционния съд, който според него е бил в редовни и близки контакти със службите,  бил е привърженик на твърдата линия в работата им и е асистирал при изпълнение на функциите им преди 1989 г. Позовава се на архивите по темата. Същата теза поддържа и в други публикации и изявления.

Въпросният член на КС успява да осъди автора и издателя за разпространение на неверни и недоказани твърдения.

Съдът в Страсбург припомня за кучето -пазач (обществен страж, основна функция на пресата) и  подчертава, че

• пресата играе първостепенна роля в държава, управлявана от върховенството на закона; припомня още  изводите си (решението Лингенс), че не само пресата   има за задача да разпространява важна за обществото информация и идеи, но и обществото има право да ги получава;
• журналистите трябва да действат добросъвестно и да спазват принципите на отговорната журналистика;
• журналистическата свобода включва преувеличение или провокация, но не и злонамерено очерняне;
• критиката може да е в по-широки граници за публичните личности като конституционния съдия;
• при преценката на баланса свобода на изразяване / защита на доброто име е важен общественият интерес, а не дали на обществото му е интересно да прочете публикацията (решението Mosley);
• особено внимание се изисква, когато чрез санкции държавните власти ограничават участието на пресата в бъдещи дебати от значим обществен интерес;
  
• трябва да се разграничава оценката от твърдение за факт –   ако фактите могат да се доказват, истинността на оценките не подлежи на доказване. Изискването да докажеш истинността на оценка е невъзможно да бъде изпълнено и нарушава самата свобода на изразяване, така както е гарантирана от чл.10. Например предположения за намерения и причини за действията на другите може да е оценъчно съждение, а не излагане на факти, които биха се поддавали на доказване.  Същевременно Съдът посочва, че оценката трябва да има достатъчна фактическа основа.

В конкретния случай има негативни и преувеличени твърдения за члена на КС в контекста на едно по-общо представяне на дейността на службите по времето на тоталитаризма.

В контекста на обществените дебати относно историческа отговорност за несправедливостите на комунизма  унгарските съдилища приемат, че не е приемливо всички функционери на комунистическата партия (секретари) да се обявяват за официални контакти на ДС.  В рамките на известна свобода на изразяване Съдът смята, че става дума за оценъчно твърдение, основано на факти (сътрудничество в широк смисъл, писане на доклади и пр.)

Съдът отбелязва, че публикуването на базата на научни изследвания е било направено от г-н Ungváry,   който, както е посочено в увода на статията,  се позовава на наличните материали в историческите архиви на Държавна сигурност .

В заключение, според ЕСПЧ има нарушение на чл.10, тъй като националните съдилища не са установили убедително подходящ баланс между правото на добро име и правото на   свобода на словото – право , което пряко служи на  по-нататъшно осъществяване на дебатите по въпрос от голям обществен интерес.  

Преди месец стана известно решението на Съда за правата на човека по делото Делфи срещу Естония. То се отнася до отговорността на посредниците за незаконно съдържание онлайн. Според ЕСПЧ, няма нарушение на чл.10 ЕКПЧ при санкционирането на оператор на сайт за коментари на трети лица.

Решението е интересно от гледната точка на действието на Директивата за електроннama търговия, въведена у нас в Закона за електронната търговия, която въвежда условията за неотговорност на посредниците. Въпросът е доколко решението е съответства на стандартите, приети в ЕС –  разбира се, като се вземе предвид, че ЕСПЧ прилага ЕКПЧ.

Има множество коментари, част от тях критични .

У нас Емил Георгиев смята, че

При наличието на определни предпоставки, доставчиците на услуги за информационното общество са отговорни за хейтърските коментари на своите потребители, а увредените от такива коментари лица могат по-лесно да ангажират гражданскоправната отговорност на доставчиците. Когато операторът на уебсайт не упражни достатъчен контрол спрямо своите коментиращи потребители, то той губи привилегията си според член 14 от Директивата за електронна търговия (2000/31/ЕО), на която почива както естонският закон за предоставянето на услуги на информационното общество, така и българският ЗЕТ.

Това може би изглежда малко несправедливо, но пишещият тези редове блогър е на мнение, че то указва на операторите на уебсайтове по кой път да поемат, за да избегнат отговорността и, така погледнато, създава повече яснота и правна сигурност. Разбира се, правната сигурност е постижима на цената на повече инвестиции в „адекватни средства за контрол“ от страна на доставчиците, които ще отидат къде за заплати на назначени модератори, къде за програмирането на филтриращи определени думи или изрази алгоритми.

Обратно, според Артикъл 19 решението е удар срещу свободата на словото. Изглежда така, като се вземе предвид какви са нормалните задължения на оператора на един информационен сайт според това  решение.

Според Съда е било възможно да се оцени, че по конкретната тема се очаква   по-висок от средния риск, че негативните коментари могат да надхвърлят границите на приемливата критика и да достигнат нивото на неоснователно засягане  или хейт. На сайта има система за предупреждение и автоматичен филтър, но според ЕСПЧ те не са достатъчни. От сайта се очаква да предотврати подобни коментари ръчно или по друг технически начин.

Според Артикъл 19 решението показва тревожна липса на разбиране как работи интернет. При хостинг е даден имунитет, докато не се установи наличност на двете условия по директивата. В разглеждания случай коментарът е свален при получаване на жалбата от засегнатото лице. Да се изисква превантивно установяване на незаконосъобразност означава да се пренебрегва разпоредбата в директивата, според която операторът няма общо задължение за мониторинг, нито задължение да търси факти за установяване на незаконосъобразността на едно съдържание. Така е и според решението  SABAM v Netlog на Съда на ЕС.

Така ЕСПЧ пропусна шанса да се възползва от решението на ЕС, но и повече – от позицията на специалния докладчик на ООН, че

мерки за цензура никога не трябва да се делегират на частни лица.

Друг аргумент са разходите за евентуални модератори, сдържащият  ефект, общата нагласа за закриване на коментарни секции , за да се избягва отговорност.

Артикъл 19  изразява тревога, че решението   Делфи е вероятно да се създаде още по-голяма правна несигурност в тази област, препоръчва сезиране на Голямата камара и  предлага подкрепа  в този процес.